Константин Константинов - Кръв

В тоя миг някакъв страшен, глух гръм разцепи въздуха. Земята се разтресе и протътна тежко. Вляво, в дъното на булеварда, изникна внезапно бърз жълто-сив облак и почна да расте към небето. Минувачите спряха стреснати и се извърнаха веднага. Други хукнаха нататък. Вяра също ускори крачки. От вратите, от страничните улички, отвсякъде наизлизаха хора, питаха се набързо и тичешком се втурваха нагоре. Някой викна: „На гарата!… На гарата!…“ Докато разберат какво се е случило, оттам профучаха бясно един след друг два автомобила, няколко файтона, а в далечината се понесоха викове и писъци. Сега вече всички тук тичаха към гарата. Увлечена от тълпата, която растеше всеки миг, Вяра, стиснала в ръка чантата, тичаше с всички. Отсреща се втурнаха други с изскочили от ужас очи, бели като платно, мъже, размахали ръце, бъбрещи несвързано, жени, които пищяха:

— Изгинаха!… Отидоха!…

— Страхотия, майчице!…

— Бомба хвърлиха!…

— Всички… затрупаха всички!…

Откъм града вече препускаше в кариер конна стража. Нещо страхотно бе станало. Премина файтон с прострян вътре мъж без шапка, със заляно от кръв лице, прегърнат от момиче в светли дрехи, което гледаше като безумно. По-нататък, хванат под ръка от двамина, пристъпваше, олюлявайки се, друг, цял покрит със сиво-бял прах, като изсъхнала глинена фигура. Профуча автомобил с двама души, които крепяха млада жена с увиснала, неестествено бяла глава. Ситен прах падаше от небето и затулваше слънцето.

Вяра потъна в навалицата на площада пред гарата. Паниката тук бе обзела всички и от тая тълпа, която търсеше пощада, се издигаха вопли, въздишки и писъци като из преизподня. Някой викаше: „Доктор!… По-скоро доктор!“ Друг кряскаше: „Път! Направете път!…“ Някъде с трясък падаха стъкла. Жени с рев търсеха децата си. Над покрива се показа пламък и гъст дим се смеси с праха, който се сипеше над сградата. А оттам все излизаха и излизаха обезобразени, бели като мъртъвци хора, пълзяха, молеха за помощ, други мълчаха зловещо, увиснали като вързопи в ръцете на ония, които ги изнасяха…

Сега вече тя бе разбрала. Специалният влак на министри, депутати и гости бе хвърлен във въздуха. Това бе вторият сигнал за общата акция. Военният център действуваше. „Началото на края…“ Вяра спря за секунда и бърза като мълния мисъл я прониза. Какво прави тя сега тук?… Нейното място е другаде. Тя поиска да се върне. Но в това време тълпата я блъсна, един стражар викна: „Там… в превързочната… в чакалнята…“ — и тя се обърна. Баща с разкъсани дрехи и цял засипан с вар, носеше в прегръдките си десетинагодишно момченце, което стенеше без глас, с увиснали, пречупени като на кукла крачка. Без да мисли, тя тръгна подире им. Стигна заедно с тях до помещението, превърнато на превързочна, дето бяха наслагани по пейките окървавени хора. Двамина мъже по ръкави превързваха набързо и изпращаха носилки навън. Тя мигом свали палтото си, извади от чантата памук и бинтове и се изправи пред бащата.

— Дайте детето тук… аз съм лекарка!

Единият от двамината лекари се извърна случайно, съгледа я и спря за минута, като се взираше в нея. Вяра го погледна, без да разбира, и се наведе над детето. Лекарят учудено и зло смръщи вежди, сви рамене и се обърна. Внасяха един едър офицер с разкъсани гърди, чийто мундир бе напоен с кръв. Една жена се строполи на земята. Отвън площадът ехтеше от тропот, викове и команди. А тук носеха и носеха нови, още живи и охкащи, други, онемели вече, хора, засипани със сив прах, неузнаваеми и странни като зловещи восъчни фигури в някакъв музей на страхотии.

Градът е замрял от ужас и растяща тревога. Улиците пустеят, рулетките бързо се спускат, по кръстопътищата стърчат въоръжени хора. Една страшна неизвестност виси в синята слънчева привечер. Какво има още да става?

Като от друг свят прозвучава бистрият звън на семинарските камбани.

В една от стаите на „Холандско-българското д-во за електрически материали“ непрекъснато крачи напред-назад мъж. Голата му глава е малко издадена, като че се вглежда в нещо, очите са остро свити зад роговите очила. От време на време спира до прозореца, дига края на завесата и гледа. Тясната уличка е безлюдна. Някой рядък минувач бързо завие с наведена глава или слугиня отърчи с хляб под мишница. Човекът отново закрачва, вади всяка минута часовника си. Повече от час вече!… Защо никой не се обажда?… Никой не иде?… Какво става вън?… Отново тръгва, тежко и отмерено, напред-назад, напред-назад.