Константин Константинов - Кръв

Бащата скочи.

— Мълчи!… Мълчи!… Какво разбираше това дете, човече!… Осемнайсет години само, пъпка!… Знаеш ли какво щеше да мисли на твоите години?… Кой ти даде право днес да го убиваш?…

— Престани най-после, старче! — не се стърпя Чавдаров. — Твоя син, както хиляди други ги убива тоя престъпен строй, тази държава, на която ти служиш като охранено псе…

Вяра дръпна ръкава на Чавдарова.

— Деяне!…

Момъкът се опомни, погледна сивите, цели в кръпки обуща на стария съдилищен архивар, оръфаните дрехи — и млъкна веднага. В миг някаква мътна вълна заля всичко, думите изгубиха смисъл, животът се лиши от всякакъв вкус и стана противен до потърсване.

Чавдаров скочи, мина мълчалив няколко пъти из стаята й добави отпаднало:

— Не можем се разбра ние с тебе, дядо! Но стига, не бива днес да се караме… Поне зарад паметта на Янко… Пътищата ни са различни…

Старецът ги изгледа двамата — млади, един до друг, изправени насреща му, и мъката му отново преля:

— Пътища — за живите!… Защо го изпратихте него по онзи път, отдето няма връщане?… А вие останахте, окаяници!…

Това изплющя като камшик по лицата на двамината.

— Бъди спокоен, старче — мрачно отвърна Деян, — и нашият ред иде. Днес или утре и нас това чака…

— По-скоро!… По-скоро да ви изтребят, антихристи! Кръвта на тез деца да ви удави!… Моята рожба няма да оживее, знам, но други бащи и майки да не късат коси… Проклети, проклети да сте! Убийци!…

Той грабна вързопчето с фуражката, заклати се към вратата и излезе, без да се обърне. Отвън се чуха сипкавото дишане и тропотът на бастуна. После бавните и тежки стъпки минаха под прозорците. После всичко затихна.

Колко време бе минало?… Те седяха онемели, потънали в тъпо равнодушие и безпределна умора. Някакъв поток, бавен и гъст, ги влечеше нанякъде и те се бяха изоставили така, без мисъл, без желания, без трепет. Все едно къде, към някаква глуха страна, дето всичко е угаснало…

На вратата се почука. Мика се обади отвън:

— Файтонът дойде, Верке.

Едва сега Вяра се събуди. Изведнъж един безумен страх я прониза като ток: ами ако старецът съобщи на първия стражар за Деяна?… Тя скочи, забравила всичко друго, и отиде при Чавдаров.

— Хайде, иди да се облечеш. Аз ще дойда да наглася превръзката.

Мика, облечена за път, сложи във файтона, който чакаше пред вратата, малкото куфарче и две одеяла.

В стаята до кухнята Чавдаров даваше последните си нареждания:

— Запомни, нали? Съобщения чрез тютюневата будка на Цено. Людскан, когато може, ще те обикаля. След десетина дни, ако всичко е добре, аз съм пак тука. Ако акцията бъде по-рано, вярвам, ще ме предупредят.

Тя го гледаше безмълвно с огромни, пълни с обич и тревога очи. Той я привлече до себе си, притисна главата й до гърдите си и остана така една минута. После си спомни нещо:

— И… моля ти се, погрижи се за малката. Ако трябва, повикайте консилиум… А сега, както казах, за да не се усъмнят, оттук отиваме в болницата. Автомобилът сигурно чака при входа. Изляза ли от София веднъж, всичко е наред. Ето и личната карта. Така. Хайде.

След няколко минути по стъпалата слезе, подкрепян от Вяра и Мика, един пощенски чиновник във вехти униформени дрехи, със забинтована глава, от която се виждаше само едното око и част от устата, в шинел и шал отгоре. Настаниха го във файтона и сложиха на коленете му одеяло.

Вяра дръпна настрана старата жена и за стотен път й повтори:

— Манол, запомни ли, Манол Кръстанов? Твой сродник, водиш го в болницата. А после си отивате в Самоков.

Мика кимна, целуна Вяра и седна във файтона. Камшикът плесна, Чавдаров отвори око и махна с ръка. На ъгъла колата закриви и изчезна.

Изведнъж времето спря, къщата онемя, останала като че без душа. Вяра се разхождаше безцелно из стая в стая, като сянка, сключила ръце, обзета от внезапна треска. Всичко от тоя дълъг и пълен със събития ден се бе отместило назад, потънало вдън земя, и оставаше само една остра, нестихваща тревога. Навън денят се усмихваше, златист и бистър. Гърмоляха далеч коля, проскърцваха трамваи, една двойка бавно отиваше към градината… Закована на кушетката, тя стискаше с длани слепите си очи. Какво ли ставаше сега там, оттатък, в тоя чужд и враждебен град? Дали всичко е минало благополучно? Ами ако са го открили?… Тя скочи, отново тръгна из стаите, погледна часовничето. Само един час бе изтекъл. Върна се пак, грохнала от мъка. Да мине поне още малко време — ще излезе, ще ходи, ще слуша, да разбере нещо!… Отиде до прозореца. Свечеряваше. На ъгъла бе спряла каруца и от долния етаж, през другия вход, товареха бали хартия. Задрънкаха ключове, колата потегли тежко и заглъхна. От дъното на булеварда се зададоха с викове вестникопродавчета: „Вестник «Новини» — второ издание…“ Вяра се наведе задъхана. „ „Новини» — второ издание! Бомбата в Ючбунар!“ — викаха децата. Тя въздъхна облекчено. Слава Богу!… Вестникарчетата стигнаха до къщата и спряха да си преброят парите. Бяха две: едното десет-дванайсеттодишен хлапак, другото едва пет-шестгодишно дете, с тънки като пръчки боси крака и с вързано пръстче на единия.