Константин Константинов - Кръв

Вяра дълбоко пое дъх, сложи ръка върху рамото й и с мек укор отвърна:

— Искаш да ме нараниш ли?… Защо ставаш лоша?… Деян вярваше във вашата истина, както вярвах и аз. Но той изкупи всяка вина…

Детето замърда и проплака. Двете жени веднага се наведоха над леглото. Вяра взе разплаканото дете, притисна го до гърди и почна да се разхожда и да го люлее в ръце. Скоро то се успокои и дори се разсмя. Вяра приближи с него до Соколова.

— Тоя, тоя, видиш ли го — с лъчиста усмивка продължи сега тя, — той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям мъж — говореше тя, надвесена над малкото засмяно личице, — умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички — тя залепи устни в шепичките на детето, — тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…

В един априлски ден на следната година в стаята за свиждане имаше по-голямо оживление. От едната страна на оградата бяха Дойчинов и Катя, от другата — Вяра с малкия и Соколова.

Дойчинов, повече остарял и попрегърбен, беше като никога пъргав и бодър. Надупченото му едро лице грееше от радост. Той правеше фокуси с пръсти пред носа на детето, подсмърчаше, викаше му „Ах, ти, разбойник!“ и цял се тресеше от смях.

Вяра държеше в ръце сина си, усмихната и разплакана.

— Така-а!… Кажи сега на мама да не плаче, чичовото! Хайде, целуни я, ха още веднъж, и още!… Кажи, че ти си пак нейно момче… Мама не бива да плаче! Кажи!

Дойчинов сложи ръка върху ръцете на Вяра.

— Трябва да се радваш, Верке! Хайде малко кураж! Пък има още време, днес няма да го вземем. Ще остане още две-три седмици, докато нагласим всичко, че тогава. Я, моето момче, виж тука леля Катя — и тя има такова мъничко момченце като тебе, искаш ли да си играете заедно?… Ха иди при леля Катя, мило!

Детето, свикнало с хора, протегна ръка и отиде в Катя.

— Твоят син трябва да излезе в света, Верке, стига му година и няколко месеца в тъмницата!… Хе-хе-хе! Гражданино! — бутна той детето по бузката и му се изплези. — А след няколко дни той ще има и име — законно, честно име… Ех, не толкова хубаво като бащиното му, но все пак… Деян Дойчинов!… Как ти се струва, Верке? Върви, а?… Утре отивам в съда да уредя формалностите по осиновяването. А сега дай ръчичка на чичо, моето момче! Кажи довиждане! Ха така!

Дойчинов, развълнуван, потупа Вяра по рамото.

— А когато той дойде при мене, двама с него ще ти идваме на гости! И после ще те чакаме, всеки ден ще те чакаме да дойдеш и ти при нас — при него, при Катя и при мене…

Вратата се затръшва зад гостите. Вяра върви с детето в ръце през двора. Слънцето залязва. Тя гледа побледнялото небе и мисли: „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешният?…“

© 1933 Константин Константинов

Сканиране: NomaD, 2009

Разпознаване и редакция: ultimat, 2009

Издание:

Константин Константинов. Кръв

Издателство „Хемус“, София, 1991

Редактор: Петър Величков.

Редактор на издателството: Елена Константинова.

Художник: Кънчо Кънев.

Художествен редактор: Веселин Наков.

Технически редактор: Веселин Сеизов.

Коректор: Людмила Стефанова.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14980]

Последна редакция: 2010-01-15 16:00:00