Константин Константинов - Кръв

Нова вълна на ропот и изумление раздвижи публиката. Председателят още веднъж удари звънеца.

— Заседанието е закрито! — И влезе със съдиите в съседната стая.

Вяра дигна ръка към челото си, олюля се и падна в ръцете на адвоката и на Соколова.

— Павел Василич!… Здравей! Заповядай! Заповядай, заповядай!… Седни… вземи столчето!

Борис се бе приповдигнал, просиял и възбуден, и стискаше ръката на Дойчинов.

— Най-после, дядка! Да видя и аз жив човек!… Не съм още престанал да кашлям, както казва Сатин, а всички ме забравиха…

Дойчинов приближи столчето и сложи на масичката куп вестници. Леглото на Бориса бе в градина, под две вишневи дръвчета с узрял плод. Пъстра сянка падаше върху покривките и по тъмножълтото, влажно лице на момъка. Бръмчаха оси, една кокошка къткаше пиленца, през листака белееше селска къщица. Дребна, преминала вече, но пъргава женица, с живи като Борисовите очи, пристигна откъм къщата, изтри в престилката си мокри ръце и се ръкува с госта. После сложи ръка на челото на момъка.

— Пак си се изпотил, Боре. Не се отвивай така, синко… — И тя поправи завивките.

— Майка ми — каза Борис. — Тя все се страхува да не настина — с усмивка добави той. После продължи: — Кажи, разправяй, другарю Дойчинов! Като че векове не съм виждал хора, а то само два месеца, откак ни пуснаха. Ти си гледай работата, майко. Сега има човек при мене, ние ще си побъбрим.

Жената се отдалечи, кротка, с бързи, ситни крачки. Те останаха сами. Ала разговорът не вървеше. Думите бяха чужди, угасваха наполовина. Няколко обикновени въпроси и отговори — и млъкнаха. Облегнат на две възглавници, Борис гледаше в далечината, дето жълтото корито на реката трептеше в зноя. Дойчинов чувствуваше, че така не бива, но в главата му нямаше ни една мисъл и устните му с мъка се разтваряха. С какво радостно нетърпение бързаше той насам! И сега, пред това страшно, изсмукано от болестта лице, върху което блестяха само черните, по-дълбоки и още по-живи очи, пред тоя глас, сипкав, угаснал, наполовина вече от други свят, той се усещаше потиснат от някаква огромна вина и не можеше да промълви дума. Той палеше цигара след цигара и мълчеше. В един миг очите им се срещнаха по-дълго. Дойчинов не издържа и наведе глава. В погледа му имаше такава безкрайна нежност, че Борис се усмихна тъжно и кимна:

— Нищо, Павел Василич, нищо!… И така е хубаво… Не бива да ти е мъчно… — Млъкна и добави: — А знаеш ли?… Оня ден получих писмо от Вихрова. Закъсняло, ходило в София, в редакцията, оттам ми го препратили… Как не са го пипнали, не зная… От Париж…

Дойчинов дигна глава:

— Париж?…

— Да, да… Интересни неща, дядка! Пише, че виждал и Людскан. Людскан плетял обуща… А той имал приятелка — датчанка, богата…

Старият човек се навъси:

— Филип е в Москва… Джамбазов в Берлин, в торгпредството… други във Виена… тоя хубостник в Париж… Фи-и! А тук… Чакай! — сепна се изведнъж той. — Та аз не съм ти казал най-важното: вчера съдиха Вяра и другите…

Борис скочи и седна на леглото.

— Разправяй! — хрипливо извика той.

Дойчинов свали цигарата с треперещи ръце, намести възглавниците на болния и с вълнение продължи:

— Трябваше да бъдеш ти там!… Ти, ти сам трябваше да видиш и да слушаш!…

— Разправяй! — повтори момъкът задъхан. — Осъдиха ли ги? Колко?

Дойчинов се запъна, като че гърлото му бе схванато, и сетне бързо издума:

— Смърт… Вяра, Цветана и Войнов — на смърт… Другите — затвор… Различно…

Болният се отпусна на възглавниците, побледнял, с изострено лице. Избърса струите пот, които се стичаха по слепите му очи, и заслуша. Дойчинов разказваше разпокъсано, с възторг и негодувание, прекъсваше, повтаряше, избързваше и едрото му лице пламтеше.

— Смърт!… — тихо повтори Борис и отново се загледа в далечния завой на реката. Долу, но шосето, профуча автомобил и дигна облаци прах.

— Това всъщност се очакваше — поде Дойчинов след дълго мълчание. — Защитникът уверява, че смърт няма да има — досега ни една жена не са екзекутирили… Заменят наказанието им с доживотен затвор… Но може ли някой да знае сигурно?… — В погледа му отново трепна тревога. — Представяш ли си тия две момичета, увиснали на бесилото?… Представяш ли си какво е сега в душите им: смърт!

Момъкът не отговори. По устните му проигра горчива усмивка. Колко е недосетлив добрият Павел Василич!

— Нали може да се обжалва? — попита той. — Все пак има още шансове…

— Ах, присъдата ще бъде потвърдена — за това и дума да не става! Няма и основания за друг изход. Законът е такъв. Едничкият шанс е замяна на наказанието.