Константин Константинов - Кръв

След няколко минути Чавдаров се свести. Стегнати с наръчници, качиха ги долу в затворен автомобил. Соколова вече беше вътре. Заминаха.

В разкъртената и опустяла къща шетаха непознати хора, тършуваха из ъглите, пренасяха вързопи книжа. На прага лежеше Радев, изстинал вече, с отворени очи. Локва кръв чернееше до него. Стръкчето зюмбюл, стъпкано на земята, пръскаше сред полуразчистения дим още по-силно своя наивен и радостен мирис.

Бяха трийсетина души, натъпкани в една стая на последния етаж. Два прозореца с железни решетки гледаха на юг. Оттук се виждаха само покривите на града, завоят на циментирания канал и един край от Витоша. Градският шум не влизаше вътре, оттласнат от тежките стени. Само понякога гъст пушек от въглища, идещ от гарата, и воят на големите локомотиви, които ревяха като животни.

Стаята беше гола, с нечисти бели стени и с нисък потон. Два сламеника в един ъгъл бяха единствената покъщнина. Едно прозорче над вратата служеше за наблюдение. Там денонощно се чуваха тежки стъпки и от време на време горе надничаше глава със стражарска фуражка.

Тук бяха хора от всички възрасти и среди. На сламениците, като старейшини, бяха постлали палта трима възстари партийци, легални функционери, с посивели коси и със смутени, безизразни лица. Четири-пет случайни мъже, попаднали по погрешка, цял ден се въртяха безпокойно и все търсеха да говорят със стражата. Неколцина младежи работници, изпити и смръщени, се сбираха в един ъгъл, играеха по часове на карти или на дама, нарисувана на пода. Довеждаха нови, които влизаха замаяни от страх, и когато неволно бутнеха някого дълго се извиняваха. После скоро се окопитваха, разказваха новини, сместваха се между другите върху дъските и ставаха като всички — измърсени и смачкани. Понякога денем извеждаха някого за разпит, връщаха го скоро да прибере нещата си и вече не идваше. Тогава всички знаеха, че той е освободен. Но ако това ставаше нощем — то беше друга работа.

Светът беше някъде далеч, безкрайно далеч. Помещението приличаше на голяма, натъпкана с хора, и заключена каюта на кораб, който плува загубен в океана. И все пак те знаеха всичко, което ставаше вътре и вън от тоя каменен дом. Случки, събития, слухове по незнайни пътища стигаха до тях, промъкваха се под вратите, пълзяха между решетките, влизаха с въздуха. В съседната стая, за която водеше една закована врата, имаше друга група мъже. През ключалката на тая врата се водеха понякога разговори шепнешком. Отсреща, през коридора, бяха жените.

Часовете се влачеха бавно, тежки и напоени с тъпо очакване. Дойчинов, седнал върху постланото си палто и облегнат на стената, пушеше и се мъчеше да не мисли. Нямаше вече какво да се разсъждава. Нещата се разрешаваха сами, по някакъв скрит, свой смисъл, и носеха и неговата лична равносметка. Пълна ликвидация. Край.

Той знаеше, че в съседната стая, през вратата, са Чавдаров и Борис, а отсреща Вяра и Соколова… Вяра! Бедната! Бедната!… Той изведнъж усещаше в гърдите си дълбока физическа болка, която не минаваше, а постепенно го изпълваше цял. Нямаше частица от тялото му, непрояждана от тая люта болка. Понякога чувствуваше, че не ще издържи, ще изкрещи и ще тресне глава в зида. В такива минути затваряше очи, преструваше се, че спи, и тихо, през зъби, стенеше. Но най-често той силом пъдеше от съзнанието си тия мисли. Почваше нарочно да следи играта на карти, заговаряше с някого или пък си спомняше за края на Арап. Да, и него вече го нямаше. Когато дойдоха да арестуват господаря му, кроткото кученце, сякаш разбра и яростно се хвърли върху хората. Един от тях го ритна, но то отново с квичене и с лай се върна и захапа обувката на полицая. Човекът се стресна, изпсува, измъкна револвера и простря кучето на земята. Дойчинов въздъхна: „По-добре!… По-добре!… То щеше да умре иначе от мъка!“

Нощем ставаше съвсем непоносимо. Една силна лампа блясваше насред потона и гореше чак до слънце. Долу глухо забучаваше автомобилен мотор и всички, изтръпнали, знаеха: зловещата камионетка чака. Повяваше тънка мразовита струя. Затръшваха се врати, през стените допълзяваше задавен вик и угасваше. В стаята настъпваше дълбоко мълчание. Не спяха, но никой не проронваше дума. Понякога вратата шумно се разтваряше, извикваха някое име: „Долу, на разпит!“ Излезлият се връщаше превит, с хлътнали очи, и лягаше като труп на мястото си. Друг път заповядваха другиму: „Прибирай багажа и хайде!“ Багаж?… Това бяха палтото и шапката. Тогава всички разтваряха помътени от ужас очи, притаяваха дъх и чакаха. Извиканият, внезапно обезсилен от животински страх, се опитваше да протестира: „Защо сега бе?… Утре… Къде сега посред нощ?…“ Думите угасваха наполовина, движенията му ставаха меки и безсмислени, той дълго търсеше шапката си, сетне, разлюлян, стигаше до вратата, хващаше се за рамката и отново със сухо гърло изхълцваше. „Утре бе… нека утре…“