Константин Константинов - Кръв

— Къде?… И кой… Богдане?

Изправен зад писалището, Людскан с полуспуснати клепачи гледаше встрани.

Радев скочи:

— Кой?… Кой друг, ако не ония кучета?… Убита е вкъщи… в леглото си… Войнов ми съобщи… О, света ще срина! — изкрещя мъжът обезумял.

Людскан се обади:

— По-бързо! Не бива да губим ни минута… Другарю Радев, хайде!…

Радев се обърна, изгледа го яростно и викна:

— Вървете!… Вървете всички… бягайте, страхливци!… Аз ще остана!

— Богдане! — помоли го Чавдаров. — Хайде с нас! Не е нужна и тая жертва…

— Вървете, казах! — отсече Радев. — Аз оставам, сметки имам да чистя с тая сволоч!…

— Другарю Радев, не ни бавѝ — вмеси се отново Людскан. — Ти сега трябваш повече от всякога… Хайде! За една жена… — той замълча една секунда — и такава жена не бива да се рискува повече ни един косъм! — студено натърти той.

— Людскане! — викна Чавдаров. Вяра се притисна съвсем смаяна до него. Соколова, навела очи, мълчеше.

Радев примижа с късогледите си очи и остана като втрещен.

— Какво каза?… Какво каза?… — неразбрал още, повтори той. — Такава жена?… Каква жена, мерзавец?… Кажи! — тежко пристъпи той към масата.

Момъкът дигна дръзко глава.

— Другарю Радев, остави сега това! Да вървим, после ще говорим!…

— Не, куче! Кажи, каква жена? — викна истерично Радев. — Думай — или…

— Д-д-добре тогава. Твоята жена — бавно изрече Людскан — е убита в леглото си, дето е била заедно с оня мръсник, агента на полицията Асен Минчев. Разбра ли?… — И момъкът поглади изправената си коса.

— Лъжеш! Лъжеш! — изрева Радев и дигна пистолета срещу него.

Чавдаров се спусна, обгърна го през раменете и го завъртя. Пъргав като котка, Людскан мигом обиколи масата и грабна пистолета му. Двете жени в ъгъла гледаха онемели и ужасени. Радев се отскубна и отново закрещя:

— Лъжеш! Отде знаеш това?…

— Знам… аз сам видях!… Аз те предупредих, другарю Радев!

— Лъжеш! Лъжеш! — повтаряше в изстъпление мъжът и пак дигна юмруци. Ала изведнъж спря, потърка слепите си очи, като че искаше да си спомни или съобразяваше нещо. — Тогава… ако е вярно… кой… кой тогава ще иде да я убива? — И безпомощно изгледа всички.

Една дълга минута мълчание увисна във въздуха. Сетне отчетливо и сухо прозвуча гласът на Людскана:

— А-аз. Тя си търсеше куршума — и го намери…

Сякаш мълния излакъти и тресна беззвучно всички в стаята. Те стояха зинали и неспособни да проронят звук. Само Радев, грохнал, се олюля, облегна се на масата и се стовари на стола. Гърдите му се издигаха с хъркане. Той изви очи към момъка насреща и в тоя поглед имаше смъртна ненавист, опустошение и безкрайна умора. Всичко, което бе свързвало в желязно единство душата и тялото на тоя мъж, сега бе разнищено, изпокъсано, изпепелено. И от буйния живот, стегнат в някогашната сурова и плътна форма, сега оставаше жалката купчинка на човешка дрипа.

Людскан се подсмя изкривено и поглади коси. Устните му мръднаха и един ред бели зъби блеснаха сред потъмнялото лице.

— Минах там да видя за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.

Той пристъпи една крачка, закопча палтото си и повтори още веднъж:

— Хайде!…

В същата минута звънецът в коридора силно иззвъня. Някой заудря по външната врата. На стъпалата се чу задавен шепот. В улицата забумтя автомобил.

Людскан скръцна със зъби и очите му се разшириха, стоманено синкави и страшни.

— Те са, разбойниците… Късно е вече.

Скочи към стената и угаси електричеството. Отвън по силно заудряха.

— Отворете! Полиция! — викаше някой.

— С-с-т! Ни дума!… — изсъска в мрака гласът на Людскан.

Той пропълзя в тъмното до срещната стена, отвори без шум прозореца и погледна навън. При пътната врата мърдаха две-три фигури. Друга група дебнеше на ъгъла, друг един надничаше зад електрическия кантон. Той съзря глава с превръзка и с червена фуражка, извади пистолет и се прицели. Екна трясък и веднага след това проклятие:

— Пак се отърва мръсникът!…

В тъмнината прозвуча гласът на Радев, далечен и отпаднал, като че той току-що се бе пробудил:

— Кой угаси?… Дай светлина!…