Константин Константинов - Кръв

Влязоха двамата в кръчмата, минаха през двора, изпълнен със селски коли и автомобили, и излязоха на друга улица. Кимнаха си мълчаливо и всеки пое по своя път.

Тежките завеси бяха спуснати и плътно прилепени до стъклата. Отгоре лампата студено осветяваше широката стая, която изглеждаше празна. Само кълбета пушек бавно се носеха към потона. Една напрегната тишина, всеки миг по-гъста, се готвеше да избухне с трясък. Свит в ъгъла на кушетката, Чавдаров мълчеше. До него Вяра, отпуснала клепачи и настръхнала, ловеше всички шумове отвън. Насреща, облакътена на писалищната маса, Цветана Соколова подпираше с две ръце главата си. Не помнеха вече откога седяха така. Времето се бе стопило в безформена маса, която натискаше гърдите им. Нямаше начало тая нощ. Щеше ли да има край?… О, това поне те знаеха със сигурност. И чакаха с уморено отчаяние, без надежда в никакво чудо, чакаха този край, който приближаваше — и все още не идеше. Нещо окончателно бе сринато, земята се бе разцепила под нозете им, те падаха в пъклен мрак, дето не светеше нито една искрица, падаха непрекъснато, задъхани, изчерпани, и все не стигаха никакво дъно.

Внезапно телефонът раздра тишината. И тримата скочиха. Докато Чавдаров успее да я спре, Вяра взе слушалката.

— Кой е? — глухо рече тя.

— Кой там?

— Тук доктор Добрева, там кой?

— Доктор Вяра Добрева ли?

— Да, да… кой там?…

— А, грешка… извинете…

Те се спогледаха.

— Не трябваше да се обаждаш… — промълви Чавдаров — проверяват навярно дали си тук… Но поврага!… И то не би помогнало… — махна с глава той.

Вяра се изправи срещу него и зачупи ръце.

— Да излезем, да се махнем оттук, веднага!… Моля ви се, Деяне, Цвето!… Ще полудея така!…

Чавдаров горчиво сви устни:

— Къде?…

Тя извърна наоколо си празен, полубезумен поглед.

— О, Господи!… Наистина, къде?…

Соколова извади от чантата си малък револвер и го сложи на масата. После взе вазичката със стрък кичест зюмбюл и вдъхна дълбоко пресния мирис на цветето.

— Павел Василич ли е идвал?… — попита тя.

Думите прозвучаха някъде издалеч, безсилни, непотребни. Вяра не разбра веднага.

— Как?… Да… Господин Дойчинов… Мина да ме предупреди тая сутрин и да се сбогува… Предполага, че днес и него ще отведат… И Бориса арестували…

— И Борис ли?… От него поне какво искат?… — скръцна със зъби Чавдаров. — Защо го не оставят да умре вкъщи?…

Някъде едва чуто скръцна врата и дебнещи стъпки прошумоляха из коридора. И тримата мигом скочиха, готови да се бранят. Вяра полуотвори вратата и въздъхна с облекчение. На прага стоеше Людскан, посърнал, с хлътнали бузи и с остър пламък в очите. Той кимна леко и издума с усилие:

— Д-д-другарю Чавдаров, и вие, всички… веднага напускайте къщата!… След половин час най-късно ще дойдат тук… По-скоро!… Веднага!

Чавдаров раздразнено отвърна:

— Веднага!… Веднага!… Къде?…

— М-м-минете през черния вход и съседния двор!… Аз ще ви преведа… На улицата се пръснете по един към окрайнината. Ще ви чакам при третия гараж. Има приготвена кола… Веднага!

Изведнъж очите светнаха. Трескава надежда пламна в жилите. Гребяха с треперещи ръце палта, шапки, оръжия.

— Но какво става вън?… Долу?… Няма ли известия?… Никъде нищо ли?… — хвана Чавдаров Людскана за ръката.

— Една група наши напредва към Балкана на запад… Другарят Филии е с тях. Няколко бойни ядра наблизо са почнали акцията… Всичко не е загубено. Трябва да се съединим с тях…

Чавдаров светна цял:

— Най-после! Поне да не се мре тъй глупаво!…

В тоя миг из коридора се чу тропот, тоя път бърз и силен. Някой тежко тичаше. Вратата шумно се блъсна и влезе Радев. Лицето му беше страшно. Без шапка, без очила, някаква нечовешка мъка беше изкривила чертите му неузнаваемо. От посинелите му устни изхвръкваха къси хрипове, погледът — помътен, по восъчните страни лъщяха сълзи. Цялата му снага се тресеше в спазми. Той спря насред стаята, дишащ тежко, огледа всички с тъпи, кръвясали очи. В ръката му блестеше пистолет. Жените се стъписаха, Чавдаров бързо отиде до него и го хвана за рамото.

— Радев, какво има?… Какво се е случило, другарю?… Как мина през града?

Радев не отговори.

— Хайде с нас, Богдане! — поде Чавдаров. — Няма време за губене! Всеки миг може да дойдат… Но кажи, какво има?

От стиснатата уста на мъжа се откъсна стенание:

— Павлина… Павлина е убита… — И се тръшна обезсилен на един стол.

— Павлина! — извикаха двете жени. Чавдаров отвори изумени очи и за миг остана вкаменен. После се наведе над Радева и настръхнал, тихо промълви: