Константин Константинов - Кръв

— Вярваш ли, че ще го запазите? — отвърна предизвикателно Чавдаров.

В това време някой натисна дръжката на вратата. На стъклото се очерта човешка сянка. Чавдаров скочи към вратата за пивницата.

— Тихо — прошепна Дрински. — Не мърдай. Ще си отиде. Клиент навярно…

Сянката се отдалечи наистина. Чавдаров, с изострено лице, отново седна.

Дрински поклати глава замислен.

— Какво каза?… Дали вярвам?… Не зная вече в какво вярвам, право!… Зная само, че във вашето не мога да повярвам. Не мога! Исках — и не мога! — въздъхна той.

— Но слепци ли сте вие — нервно поде другият, — вие, които се ужасявате от смъртта на стотина души, та не виждате това непрекъснато унищожение, тая безпощадна война, която всеки ден — в окрайнини, във фабрики, по нивя — опустошава света по-сигурно от всяка друга?

— Та кой ти е казал, че не виждаме, любезний?… На мене ли трябва да казваш това?… Аз ли съм се примирил?… То се знае — нещо трябва да стане, така повече не може!… Но де е, кажи ми, де е пътят, по който трябва да се тръгне?…

— Няма два пътя за това, капитане! — наведе се Чавдаров към него. — Тъкмо защото те зная, приказвам така. Ела при нас! Други път няма, ти сам долавяш това. Бунт има в душата ти, твоето място не е отвъд: ела при нас! — страстно повтори Чавдаров.

Дрински сбра вежди, отстъпи крачка назад и в очите му блесна метална студенина.

— При вас?… В името на какво, кажи… На някакъв неизвестен, фантастично прекрасен, утрешен ден, окъпан в кървите на днешния?… При вас?… Да убивам стражари, които служат за хляба си, и да смятам, че преобразявам човечеството?… Ха! При вас?… В името на някакъв нов свят, заченат в отмъщение и откърмен с омраза?… Не го ща, не го ща тоя ваш свят, разбираш ли? — махна гневно с ръка той.

— Щеш или не щеш, това иде — злорадо възрази другият. — Ще паднат мнозина, ще паднат и невинни — то се знае, това е неизбежно, но веднъж завинаги ще бъде свършено. Масите осъзнават вече силата си и ще станат господари на живота, който те творят. Не е време днес за колебание. Който не е с тях — ще бъде пометен…

— Ах — сви лице с отвращение Дрински, — масите, масите… Втръсна ми се да слушам вече тая дума. Като че не водехме ние самите тия маси на касапница, както ги водите вие днес на нова! Масите!… А човекът къде е, момко, човекът?… Какво правите вие за човека?…

— Човекът е единица от колектива. Колективът движи живота по железни закони. Нима за тия елементарни неща ще спорим, Дрински? — с насмешка отвърна Чавдаров.

Телефонът на писалищната маса силно иззвъня. Адвокатът взе слушалката.

— Да… комендантството?… Да, да, аз съм. Така… Да?… Тая заран?… Като железничар?… Да, да, ще съобщя довечера на всички!… Да, разбрано — затвори телефона и млъкна.

Чавдаров бе станал. Нервна усмивка изкриви чертите му.

— За мене ли?… — кимна той към телефона.

Дрински замълча, погледна го дълго, после промълви:

— Да… Хайде.

Чавдаров сложи тъмните очила и нахлупи шапка. При вратата за кръчмата адвокатът го спря:

— Чакай още една минута, може би вече няма да приказваме с тебе… Искам да ти кажа пак: гледай да не се срещнем отново… там… на улицата. Не ще те пощадя, да знаеш, а пък няма да ми бъде леко… Вие, вие нямате такива скрупули и да ти кажа ли — понякога ви завиждам. Но, българино, не можеш ли да разбереш, че тая земя, която е родила и тебе, и мене, поне за малко трябва да си отдъхне?… — Той пламна, стисна зъби и отчетливо, със заплашване, довърши: — И да знаеш, жестоко ще отсечем ръцете, които отново искат да я окървавят с експерименти над милиони хора!

Чавдаров сложи ръка на рамото му, посочи с поглед масата, дето лежаха няколко протестирани полици, и му отвърна:

— Ти, Дрински, ти поне какво ще загубиш?…

— „Освен веригите си“, нали! Ех, Деяне!… Старо, изтъркано е това — зная го! — махна той с досада ръка. — Какво ще загубя? Ще загубя правото си да мисля със своя ум, разбираш ли?… Аз не зная какво трябва на човечеството не е моя работа да мисля за това, — но знам, че и аз, и ти, и последният колибар, всеки има своя радост и своя мъка, отделни от другите, че всеки носи свой смисъл за живота!… Че никакви догми не могат окова моя дух на свободен човек и моето сърце, в което има бунт, вярно е, но омраза няма!… Само че това, виж, ти няма да го разбереш!…

Чавдаров отново възрази:

— А сега?… Сега свободен ли си?…

— Сега… сега… — раздразнено отсече другият. — Не, разбира се, както бих искал. Но и тая малка свобода вие искате да ми я отнемете. Да прощаваш! Няма да ви позволя — не, не, и не! Хайде, да вървим!