Константин Константинов - Кръв

Най-после стигнаха някъде, моторът спря. Отвориха вратата. Заповядаха да излязат. Широк двор, дълго здание с осветени прозорци. При вратите хора с пушки.

Дойчинов и Борис се намериха един до друг. Изведнъж и двамата се спогледаха изумени. Бяха познали мястото: това бе едно от училищата, обърнато във военен затвор. Тук водеха ония, които след няколко дни щяха да бъдат освободени. Те не извикаха от радост, дори не помръднаха: една внезапна умора ги бе сковала — черна и бездънна като смърт.

Вяра не узна същия ден. Узна следната привечер, при разпита. Когато чу сухия глас на полицейския следовател: „… от показанията на покойния Чавдаров се установява…“, тя стоя една минута, без да проумява, и неочаквано и за самата нея от гърлото й излезе някакъв продран вой:

— Какво?… Какво?… Кой?…

Следователят се намръщи:

— Не викайте!… Показанията на Деян Чавдаров, който вчера се самоуби…

Той не можа да довърши. Тя се свлече безшумно от стола и падна като вързоп на пода.

Горе в стаята, дето я пренесоха веднага, Соколова денонощно сменяше мокри кърпи на челото й. Тя не плака, не каза ни дума, заключи уста и не проговори нищо при всички разпити до деня на процеса.

Председателят завърши бавно и натъртено:

— … Подсъдимите Вяра Добрева, трийсет и две годишна, българка, православна, неомъжена… Цветана Соколова, двайсет и седем годишна, също, българка, православна… за виновни… и ги осъжда на смърт чрез обесване…

Из натъпканата, вкаменена зала пропълзя тръпка и глух, като че подземен мълвеж.

— … Присъдата е окончателна и може да се обжалва…

Изправени до оградата, която делеше съда, обиколени от войници с натъкнати ножове, подсъдимите мълчаливо слушаха. Мъжете, бледни, със стиснати устни, безсмислено се усмихваха. Вяра мачкаше кърпичката си. Соколова, със сключени отзад ръце, гледаше дръзко право в лицето на председателя. Защитниците бършеха чела безпокойни.

Председателят дигна молива си във въздуха и добави:

— Чухте присъдата… В законния срок можете да обжалвате… Хайде — обърна се той към конвойните, — водете ги!

В тоя миг Вяра пристъпи напред. В още гъстата тишина прозвуча нейният плътен, задавен от вълнение глас:

— Моля, господин председателю, за една дума!

Майорът учудено и неохотно отвърна:

— Какво има?… Кажете!…

— Заявявам, че по отношение на мене изпълнението на присъдата трябва да бъде отложено.

Председателят направи недоволна гримаса:

— Присъдата по отношение на всички ще бъде изпълнена, след като минат законните срокове и формалности. Казах вече, вие имате право да обжалвате…

— И да бъде потвърдена, господин председателю — настояваше Вяра, — по отношение на мене, съгласно закона не може да бъде изпълнена незабавно. Трябва да се отложи! — натърти тя.

Майорът все повече се мръщеше. Двамата съдии гледаха недоумяващи подсъдимата. Защитникът пристъпи и се наведе към нея озадачен.

— Какво искате да кажете? — обърна се председателят. — Защо трябва да се отложи?

Вяра преглътна и с дълбок, нисък глас отговори:

— Защото… съм бременна. Имам право на това съгласно закона, не за себе си, а за моето дете.

Залата ахна, раздвижи се, зашумя. Съдът, смаян, не съобразяваше какво трябва да прави. Председателят удари звънеца.

— Тишина!… Подсъдима, тия заявления ще направите на господин прокурора. Те не се отнасят до съда. Стига!…

— Моля, господин председателю — стана прокурорът, с двусмислена усмивка на лицето. — Бих желал да зная, откога подсъдимата е… в това положение?… Преди или след арестуването й?… — И като се обърна към съда и към защитата, иронично добави: — В чужбина тия игри за отлагане на наказанието се практикуват…

— Протестирам, господин председателю! — екна гласът на защитника. — Такива въпроси не могат да се поставят!

— Моля, моля — пресече го прокурорът, — ние трябва да знаем дали събитието не е станало в затвора специално за тази цел и да издирим виновниците!

— Протестирам най-енергично! — ревна защитникът.

Настръхналата зала се разлюля и наново зашумя.

Звънецът заудря още по-силно. Съдиите бяха станали. В настъпилата за малко тишина прозвуча отново ясният глас на осъдената, сега звънтящ от негодувание. Очите й пламтяха.

— Арестувана бях преди три месеца, господин прокуроре! А нося детето си вече четвърти месец. Проверете това с лекар…

Тя издълбоко пое въздух и с гримаса на отвращение добави:

— А срещу вашите подмятания за затвора ще ви кажа: баща на детето ми е човекът, който умря, преди да стигне до съд…