Константин Константинов - Кръв

Борис, все така тих, бавно промълви:

— Все пак шансове има!… А за моята присъда, Павел Василич, виж, нито замяна, нито помилване има!…

Старият човек изведнъж се опомни:

— Недей така! Недей така, Борисе! Не говорѝ и не мислѝ тия глупости… Ще полежиш тук на чист въздух, на почивка, и ще заякнеш…

Борис се закашли сухо, затвори очи и лицето му се сви от болка. Настъпи мълчание. Старата жена безшумно се появи, сложи чаша мляко на масичката и кафе за госта. И пак така безшумно изчезна. Момъкът с отвращение отпи от млякото, обърна се на една страна и лицето му стана съсредоточено и кротко.

— Защо беше всичко това, Павел Василич? — тихо попита той.

— Кое, Борисе? — също тъй напрегнато и тихо отвърна Дойчинов.

— Всичко… нашата вяра, нашата борба… яростта ни… всичко…

Млъкна, все така тих и вдълбочен, оправи падналите на челото си коси и продължи:

— Де са Деян? Янко? Кръстьо?… Стотиците, хилядите други, които не познавах? И ония… — той трепна — сто и шейсет на гарата… и стотиците други още около тях? Защо, защо е всичко това?

Дойчинов мълчеше, навел глава, и смучеше цигарата си.

— Знаеш ли, Павел Василич, колко много неща съм премислил на това легло! И какви чудни, нови, съвсем опаки мисли ми идат понякога!… Оплитат ме цял като в мрежа и не смея да им се противя… Хубаво ми е с тях… Разбираш ли?…

Дойчинов се бе приближил до него и го гледаше с някакво остро, радостно очакване.

— Разбирам, моето момче, разбирам!…

Борис притвори очи и продължи:

— Особено сутрин… Когато слънцето слиза тук по сребърни жици… и въздухът е хладен като изворна вода… Чувай, Павел Василич! — страстно протегна ръце момъкът. — Няма нищо по-хубаво от живота — от живота така, сам по себе си… дори от този мой живот на премазано животно… Защо не знаех аз това по-рано? Защо не го виждат другите… здравите? Всичко друго, дядка, е… измама… сянка… Това кънти понякога в кръвта ми… като вик… като бунт… И тогава съвсем се забърквам… Друго знаех по-рано… зная го всъщност и сега… а иначе усещам… Може би защото съм болен… Може би здрав иначе бих чувствувал… не знам… не знам! — с усилие изохка юношата. — Де е истината, Павел Василич?

— Истината?… — Старият човек помълча. — Не зная и аз, Борисе!… Само едно зная вече: истината не се търси с ум, моето момче, тя е в сърцето. Разбираш ли?… В света има премного ум… сърца липсват!…

Дойчинов се размърда неспокойно на стола, наведе се към него и възбудено продължи:

— На тебе, виж, не се страхувам да го кажа… Другите ще ме осъдят, ще се надсмеят, лошо ще ми се надсмеят. И не от насмешката им се боя, а че не могат ме разбра… Лъжа беше всичко предишно, лъжа, в която пораснах, живях и остарях. Късно проумях това, милий — но сега вече няма никакво връщане, никаква измама, не!…

— Не те разбирам и аз, дядка! Кажи!

— Не, не, ти разбираш, знам!… Аз не съм дошел в тоя свят само за да бъда сит, доволен и да наситя в края на краищата червеи, подобни на мене!… Има нещо по-горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми — и знам, че то съществува!… — извика с болка Дойчинов. — Не, не, не ме гледай така! Нима не си почувствувал същото и ти?… Животът е създаден чрез обич и обичта е негов смисъл, моето момче, не е ли така? Разбираш ли сега, че ние вече сме съвършено други — не зная дали по-добри или по-лоши, но че тая промяна е цяло освобождение…

— Но това… това вече е… религия!… — уплашено прошепна юношата, като се приведе към другия. — Павел Василич, нима ти… ти… — Той не можа да довърши. Страшна бледност изведнъж покри лицето му, клепачите се спуснаха сиво-черни, главата му се люшна и падна на възглавницата.

Дойчинов скочи и се наведе над него. Момъкът мръдна ръка и засъхналите устни промълвиха без глас:

— Нищо… прилоша ми малко…

Дойчинов изтри челото му и повя с вестник, да го освежи. След няколко минути Борис отвори очи.

— Прощавай, другарю Дойчинов, за безпокойството… Ще се опитам да дремна… Повикай, моля ти се, майка ми. И ела… ела пак, когато можеш… Довиждане.

Те не се видяха вече. Два месеца след тая среща Дойчинов пристигна пак в селото, изкачи височинката и спря пред заключената портичка. Дворът беше пуст. Салкъмите до оградата почваха да жълтеят. Едно малко парче креп висеше над вратата. Дойчинов остана замаян, внезапно обезсилен, и слезе бавно на пътя. По шосето се завъртя бърза вихрушка, дигна прах и отмина. Изведнъж нещо смътно, като че забравено, промърда в съзнанието му. Какво имаше?… Той сбърчи вежди. Ах, да! От заранта още той бързаше да дойде и да сподели с Бориса радостната новина: смъртното наказание на двете момичета бе заменено със затвор…