Константин Константинов - Кръв

Радев преглътна и замълча. Лицето му посивя и се наряза от бръчки.

— Тази сутрин — обади се Людскан през зъби — Дивия е бил обграден към Петрохан…

Радев подскочи като ужилен:

— Отде знаеш?…

— Научих от апаратната. Двама са убити, един ранен и заловен, другите се измъкнали…

Павлина отвори уплашени очи, приближи до Радева и го хвана за ръката:

— Слава Богу, мило, че писмата са вече тук… Но не мога да разбера, какво общо има това с Минчев? — добави с усилие тя.

— Това, госпожа — предизвикателно отвърна Людскан, — че таз вечер направо от гарата господин Минчев отиде в Дирекцията на полицията.

Жената се притисна до Радев, побледняла и съвсем забъркана.

— Може ли… може ли да бъде?…

— Може, госпожа… Аз го видях с очите си… А пък имаше и други…

— Защо го остави, като си го видял? — викна Радев. — На решето бих го направил, скота му н’еден!…

— Попречиха ми… имаше хора… ще ти обясня друг път, другарю Радев…

Радев обърна сбърченото си лице към момъка.

— Добре. Станалото — станало. Няма време за хленч. Всички нелегални квартири да са готови. Хората да се предупредят. Ще наредиш да се раздаде от склад в оръжие на всички ядра. Утре заран ще влезеш във връзка с Чавдарова. Свободен си.

Когато Людскан излезе, Радев приближи жена си, стисна силно китката на ръката й и глухо рече:

— Какво значи всичко това, Лина?… Какво значи това, кажи!

Жената отстъпи крачка и повтори със своя пеещ глас:

— Какво значи това?… Кое, моля ти се?… Че Минчев ме е съпровождал във влака?… Ха-ха-ха! — разсмя се тя неочаквано. — Мило, мило мое, ревниво момче!… Нима ти наистина можеш да допуснеш макар и за минута, че подобни хлапетии могат да бъдат опасни за тебе?… Ти, ти, ти, глупаво, ревниво момче! — притисна се тя до него.

— Не това… не това… — смутен и ядосан отвърна Радев. — Но той е провокатор, предател, мръсник!…

Тя се дръпна и бързо отвърна:

— Та аз ли съм виновна за това?… Отде можех да зная?… Преди пет дни вие всички с възторг го приехте — днес вече го осъждате на смърт като предател!… Наистина аз почвам да не разбирам…

— Няма нищо за неразбиране, Лина — раздразнено прекъсна мъжът, — конспирация така не се прави… Този негодяй ни струва вече твърде много! Кой знае какво още има да пакости!…

Той се отпусна на стола, свали очилата си и потърка възпалените от умора очи. Младата жена се плъзна безшумно и седна на коленете му.

— Е, какво?… — пригали се тя до лицето му. — Нека пакости!… Какво от това?… Ти знаеш, че аз не се боя! Колкото по-зле, толкоз по-добре, нали?… От днес вече и аз съм като тебе — с примка на шията!…

Тя се притисна по-силно. Младата й гръд се залепи до сърцето му.

— Кажи, ти не ми се сърдиш, нали?… — продължаваше тя напевно и тънкият мирис на току-що изкъпано тяло влизаше в него като парлива наркоза.

Да се сърди?… Как ще се сърди на това голямо дете, което лежеше в ръцете му!… Да се сърди?… О, как беше уморен той и каква пълна, бездънна почивка беше това младо, свежо и сладко тяло!… Той дигна нежно главата й и се наклони: в нейните очи — близки, големи, сиви, дето пламтяха и угасваха безброй синкави и сребристи пламъчета, се топеше сега без остатък всичко — всичко, което беше извън нея.

Чавдаров преглеждаше куп книжа, късаше и ги носеше в кухнята да изгорят. Той бе остригал ниско косата си, обръснал мустаците и сега върху бледното, почти юношеско лице, изпъкваха само скулите и издадената брада.

Наведена над едно куфарче, Вяра нареждаше вътре дрехи и книжа. От време на време надничаше през прозореца и поглеждаше часовничето.

Чавдаров привърши работата си и стана.

— Все още не мога да разбера — прозвуча плахо гласът му — как не са дошли досега тук!… Или оня мерзавец не е успял да докладва всичко…

— Но нали той не знае, че ти си тук!… — дигна глава Вяра и на лицето й се отрази едва сдържана тревога. — Слава Богу, че това поне не знае!…

— Мислиш ли?… Ами другите — Богдан, Людскан? Тях защо оставят?… Уверен съм, че знаят, но не бързат. Имат някакъв план… искат навярно всички заедно да ни пипнат… Само че ще видим кой кого ще надхитри!…

Вяра затвори куфарчето, изправи се и разтърси коси:

— И това е готово.

Вън силно се иззвъни. Чу се тежък тропот, глъчка и след минута Мика въведе в стаята побелял човек, който се подпираше на бастун, а в другата ръка носеше нещо завито в траурна кърпа.

Чавдаров не успя да мине в другата стая и остана с гримаса на недоумение и досада. Вяра стремително се втурна към стареца.