Константин Константинов - Кръв

Горе наемателите се бяха прибрали и навярно спяха. Той отключи долу, облече зимното си палто и седна във вестибюлчето. Отново пред очите му запрелитаха безредни образи и всичко се обърка: планината… облаците… усмихнатото лице на Янко с мъх на горната устна… един стражар, който крещи до пресипване… езици пламък… огромните, страшно разтворени очи на Вяра… Той скочи. Какво ли става сега там, у тях?… Защо я остави сама? „Сама?… Глупости!… — усмихна се криво той и седна. — Тя вече не е сама…“ Той бе забравил… Ами ако са открили и него?… Какво ще стане с нея?… Гореща вълна го заля цял. Той отново скочи.

— Ах, дявол го взел!… Сега за това ли трябва да се мисли?… Сега, когато всеки час земята се къпе в нова човешка кръв на десетки близки и далечни хора… Когато утре може би светът ще приеме нов образ, този, за който те бяха мечтали от толкова години…

Нощта се бе сгъстила. Тъмнината натискаше мозъка. Дойчинов запали лампите в двете стаи и бавно закрачи.

„Нов образ?… Светът?… Човечеството…“ Той изрече гласно тия думи и се учуди: като че не той, а някой друг безстрастно ги бе произнесъл. Колко чуждо звучаха сега те! Думи — съчетания на звуци, безцветни, кухи. Какво имаше зад тях?… „Човечество… L’humanite“ — произнесе той гордата чужда дума, която толкова години грееше пред него като сияние. Той се обърна безпомощно към стените наоколо. От напрашените полици и рафтове, от пода до тавана, го гледаха купища книги, изпълнили половината стая. Книги!… Книги!… Те бяха изяли, бяха сдъвкали с малките си черни зъбчета цялото му съществувание — и от онова свежо, плътно и силно нещо, което бе неговата младост някога, бяха направили тая сива каша, изляна и изсъхнала в плоски, еднакви, досущ еднакви калъпчета… Но защо сега всичко се разбъркваше?…

„Човечеството — освободено и радостно!“ — процитира машинално той някакъв стих. И изведнъж ядно смачка цигарата си и отиде на прага.

Горе проплака дете, заскърца люлка и отново затихна. Човечество?… Кое?… Тоя едър мъж, който вонеше на вино и псуваше: „Живи да ги изгорят!… Тяхната вяра кучешка!…“ Или тия кротки хора, които спяха тук, над него, и събираха лев по лев да отворят бакалница?… Или червеният инструктор с шия на бик?… Или двамата юноши, които лежаха сега в опожарената къща, разкъсани и обгорели?… Човечеството!… Вихров с жадната уста и с очи, които бягат като мишки?… Или студеното лице на Радев?… Или обезобразеният, изтърбушен стражар?… Старият човек горчиво сви устни и въздъхна.

Ами Вяра?… А Деян?… Другите?… И в същия миг една вихрушка го грабна, завъртя и раздруса всичко в съзнанието му. Но наистина, какво ставаше с него?… Де бяха предишното равновесие и яснота?… Сега той се усещаше разчленен на много отделни парчета, които се бяха разместили и не можеха отново да се сглобят. Какво беше това?… Позорно малодушие ли или обезверяване, напластявано от години и сега неочаквано озъбено насреща му?… Или някакво късно пробуждане на неговото старо, глупаво, сантиментално сърце?…

Той закрачи отново с пламнала глава, омаломощен и забъркан. Кучето, пуснало опашка, вървеше в стъпките му и го гледаше уплашено. Ала господарят му не го виждаше. Той взе стол и седна до прага. Минутите минаваха — бързи, задъхани, после по-бавни и по-бавни. Полека-лека тревогата му почна да се уталожва. Той облегна глава на вратата и разсеяно изви очи. Далеч на север две малки звезди блещукаха, изгубени в тъмното небе. Погледът му се застоя на тия немощни светлинки в безпределната тъмнина на пространството. И неочаквано до слуха му долетя някакъв смътен, едва доловим звук, някакви глуха, далечна въздишка.

Дойчинов потърка чело и напрегнато се вслуша. Да, да, тиха, беззвучна въздишка. После още една, още друга, много, безброй. Те идеха някъде из дъното на нощта — невидими, безплътни, като тънички лъчи, насочени към него. Все по-ясно той чуваше вече тия хиляди, милиони въздишки на заспалия град, на цялата тъмна земя, отделни човешки стенания, които спираха като във фокус до неговото сърце. Какво искаха, за какво молеха те?… Той кимна с глава: да, да!… Той бе разбрал, той знаеше отдавна вече!… То беше страшната, предвечна самотност на всяка отделно съществувание — на последния бедняк и на охолния щастливец, — безутешната човешка самотност, която прави хората, както бе казал някой, по-далечни един от друг, отколкото звездите. Тая чудовищна самотност, пред която онемяват всички други страдания, която блуждае в пустите смразени пространства на вселената и пищи оттам за малко обич и милосърдие…