Константин Константинов - Кръв

Откъм разсадника се зачу неочаквано скоклива ръченица. Дойчинов и Вяра се спогледаха стреснати. Тя веднага пъхна пакета във вътрешния джоб на раницата си и викна:

— Бързайте, другарю!…

— Какво има? — скочи куриерът.

— Нашата охрана ни предупреждава, идат подозрителни лица.

Момъкът мигновено метна раницата, нахлупи каскета и извади от задните си джобове два револвера, които сложи в куртката.

— Кой е пътят за Перник?

— Защо Перник? — извикаха Вяра и Дойчинов.

— През Перник — Трън — на запад.

Те посочиха реката и неспокойни загледаха към височинката, дето Людскан продължаваше упорито „ръченицата“. Момъкът се спускаше вече зад камъните.

— Добър път, другарю! — задавено извика Вяра.

После седнаха и двамата, настръхнали и онемели. Очите им с мъка следяха смаляващата се фигура на момъка, който изчезна най-после зад храстите по реката към Владая. Извиха глави вдясно: слава Богу, още никой не идеше!… Най-после по пътя от Тунелите се появиха двама души, а пред тях изтича едър полицейски пес. Спряха се и дълго оглеждаха котловината. После завиха към Людскан, бавиха се няколко минути при него и след четвърт час пристигнаха при двамината на камъните.

— Какво правите тук? — попита единият, с мека шапка и с фаворитки, които се спускаха над широки, бръснати челюсти.

— Какво правим — закусваме, както виждате! — спокойно отговори Дойчинов.

— Дайте личните карти! — Другият с каскет и гамаши, пъхнал ръка в джоб, цъкаше плюнка през зъби. Арап заръмжа към песа, който с изплезен език гледаше господарите си в очите.

— А вие, моля, можем ли да знаем кои сте! — все тъй сдържано попита Дойчинов, като търсеше картата си.

Човекът се намръщи, изгледа го и отряза:

— Полиция.

Другият се ухили предизвикателно и цвъкна към уплашения Арап.

Първият провери картите и като ги връщаше, бавно рече:

— Вие да не сте онзи, списателят Дойчинов?…

— Той същият — усмихна се Дойчинов.

Човекът го изгледа отново и добави многозначително:

— Слушайте, господин Дойчинов, туризъм през март не е твърде безопасен… Много сте подранили…

Вяра скочи:

— Какво?… Да не е забранено?…

Дойчинов я хвана за ръката:

— Недей. Верке, моля ти се!

— Искам да кажа, госпожице или мадам, че е по-добре да се прибирате в града… Всякакви хора има сега по планината. — Очите му блеснаха. — И недейте се нервира толкова!

Вяра прехапа устни, взеха раниците и поеха обратно. Полицаите почакаха да отминат, подсвирнаха на кучето и продължиха към „Фонфон“. Отгоре Вяра се извърна и цяла светнала, заскача пред стария човек.

— Ура! Господин Дойчинов! Не са го усетили, отминаха нагоре!

След няколко минути Людскан стана, спусна се по прекия път и ги дочака в Княжево. Свечеряваше, когато наближиха града. При Александровската болница забелязаха някакво особено оживление. Хората бързаха със сериозни, подплашени лица, няколко конни стражари претрополяха в галоп. На платформата някой разказваше: „… Открили ги следобед… Не се предавали… Сега цял взвод стражари обиколиха къщата…“

Прилепен в ъгъла, Людскан ловеше всяка дума, мълчалив, със сбрани вежди и със стиснати устни. Той бе разбрал всичко. При Руския паметник той кимна на двамината да слязат.

— Печатницата! — прошепна с тревога момъкът. Вяра изхълца и се втурна, без да мисли. — Къде? — грубо я дръпна Людскан. — Ти не можеш така да отидеш!… Върви си по-скоро вкъщи!…

Тя блъсна ръката му и го изгледа гневно. Дойчинов не успя да се намеси; Людскан свали мигновено раницата си и изсъска:

— Дай тогаз твоята — и върви!… Аз ще я занеса!…

Тя разбра предпазливостта на момъка и се засрами. Смениха раниците, Людскан тутакси изчезна и те останаха двамата сред улицата. Мъка, страх и едно по-силно от всичко любопитство изпълваше сърцата им, и без да продумат, тръгнаха.

Оживлението растеше. Хората бързаха в една посока, едни — бъбриви и ухилени, други — с неподвижни лица, като сполетени от нещастие. От време на време профучаваше автомобил или отделен конен стражар препускаше в кариер.

Чуваха се безредни, редки гърмежи и тогава тълпата като шибана ускоряваше крачки. Вяра уверено вървеше напред и търсеше преките улички. Колкото приближаваха, толкова повече глухата врява се усилваше и трясъкът ставаше по-остър. Най-после излязоха на малкия площад до квартирата на Кръстьо и Янко. Тук беше. В здрачината всичко изглеждаше по-смътно и непознато. Около малката къщица, прилепена с гръб до друга, кордон стражари бе обградил широк празен кръг, зад който групички любопитни шумяха до ъглите на близките къщи. В едина край, задържана от стражарите, пищеше хазайката с пеленаче в ръце. От съседната къща с вайкане и рев две момичета изнасяха през прозорците дюшеци и черги. В съседната уличка лъщяха автомобилите и шлемовете на пожарната команда. Всички очи бяха устремени към двете прозорчета на полуетажа, дето живееха момчетата. От време на време там със сух трясък светваше изстрел. Хората изведнъж се стъписваха назад и стражарите, с извадени револвери, викаха неразбрано. До двата салкъма и при стената на близката къща някакви фигури на цивилни хора не мърдаха. Вяра и Дойчинов се смесиха в една по-далечна групичка. До тях една старица се кръстеше. Един едър мъж псуваше непрестанно и сочеше с юмрук: „Удрете! Тяхната вяра… Артилерия, артилерия да докарат…“ Внезапно един от цивилните прибягна, залепи се до стената на къщурката и хвърли в прозореца нещо.