Константин Константинов - Кръв

Той я гледаше забъркан и не знаеше какво да отвърне. Тя бе обхванала коленете си, отпуснала глава върху тях — и ветрецът играеше с косите й.

Дойчинов отново плахо се обади:

— Прощавай, Верке, че ти досаждам… Имаш право… Той струва твоята обич… Но той е обречен… Той няма да се спаси… и ти заедно с него… А това… това не може… не бива!

— Аз нямам друг път и друга радост вече, господин учителю!… И това не са сантименталности, повярвайте ми! Докрай с него… все едно — към смърт или към живота… Ето, не знам, разбирате ли, но днес ми се ще да крещя от радост за това, че съм дошла да върша неговата работа! — Тя изведнъж сви вежди, погледна часовничето на ръката си и загрижено продума: — Минава един. Да не се е случило нещо… Никой още не идва…

Дойчинов милваше легналото куче и продължаваше гласно мислите си:

— Чудни създания сте вие, жените. Дай им една идея, някаква отвлечена концепция — цял живот ще я носят, без да влезе в кръвта им, да я въплътят в дело… А посочи им нещо близко, реално, дай им определена задача или, и това е най-важното, досегни сърцето им, тогава — чудеса ще извършат! Тъкмо обратното е с нас, мъжете… И не разбирам вече кое всъщност е по-ценното…

Вяра слушаше с добродушна усмивка.

— Не знам и аз… Може би сте прав. Не ща да философствувам, не ща да разбирам нищо, господин Дойчинов, така ми е най-хубаво!…

В това време откъм разсадника отново се чу флейтата. Сега вече бързо и по-силно долетяха звуците на „La donna e mobile“.

Двамата скочиха, преобразени изведнъж, сериозни и безпокойни.

— Иде! — побледня Вяра.

Бързо извадиха от раниците неща за ядене, постлаха вестници, като туристи, и зачакаха. Очите им трескаво търсеха из пътеките, но планината беше пуста. Най-после Дойчинов с длан над челото възкликна:

— Я виж нататък, Верке! Като че иде някой!

Откъм говедарника наистина слизаше човек в тъмно облекло и с раница. От време на време поспираше, оглеждаше внимателно на всички страни и тръгваше отново. Вяра се бе вкаменила, само брадичката й трепереше. Дойчинов нервно смучеше цигарата и пускаше кълба дим. Арап наостри уши и скочи. Дойчинов му извика, прибра го до себе си и когато дигна очи, на няколко крачки от него стоеше почернял, брадясал момък с каскет, под който враждебно блестяха тъмни очи, облечен в кафява куртка, издута отзад, и с тежка раница на гръб. Той се застоя няколко секунди, изгледа ги последователно и рече сухо:

— Добър ден.

Дойчинов отговори на поздрава, Вяра не можа да се обади. Устните й бяха засъхнали, никакъв звук не излизаше от гърлото й.

Човекът попита:

— Този път накъде води?

Вяра направи последно усилие и отговори със схванат глас:

— Той се събира там с другите. Тук е петоъгълникът…

Чертите на момъка изведнъж се отпуснаха и в погледа му блесна лукава искра.

— А, така ли — наведе се той да свали раницата, — тогава много здраве от Николинка.

— От Николова ли? — добави Вяра и облекчено въздъхна. — Седнете, другарю…

— … Владимир — отговори момъкът и се тръшна уморено.

Дойчинов с изумление гледаше тая бърза сцена; най-после разбра, седна и предложи цигара на госта.

— Дайте по-добре нещо да хапна — рече той. — Не съм ял от вчера. Преспах на Каменното здание, свърших провизиите, а трябва веднага да вървя… Разбрах, че са ме подушили пак, снощи към Бояна.

Той хапна бързо, измъкна от раницата си голям запечатан пакет, прибра провизиите, които му дадоха, и се възлегна за минута.

— Вие ли сте връзката сега, другарко? — обърна се той към Вяра. — Исках да видя някои от другарите…

— Деян щеше да дойде… но е ранен… и той вече е нелегален — избърза Вяра и се зачерви смутена.

— Зная — кимна със стиснати зъби момъкът, — предупредиха ме по пътя, а паднаха ми на ръка и вестници… Тежко ли?…

— Не, за щастие!… След седмица ще му мине.

— Мръсници! Държат се здраво, няма какво да се каже! — процеди отново той. — И по мене стреляха, но не ме улучиха.

— През къде минахте, другарю Владимир? — попита Дойчинов.

— През Емине. В Бургас ме откриха шпиковете. Не помогна фалшивият паспорт… аз съм нелегален от двайсет и трета. Трябваше да се спасява кожата и това тук — посочи той пакета. — Сега да разменим акредитивите, другарко…

— Добрева — каза Вяра.

— Д-р Вяра Добрева?… Познавам ви от писма на наши хора. Драго ми е, че се запознах и лично… Дайте сега докладите и да, вървя. Ето тук са последните инструкции на секретариата и три хиляди долара. Подпишете ми тая разписка. Така. Ето ви разписка и за вашия пакет.