Константин Константинов - Кръв

От двора лъхна хлад. Той отмести стола навътре и едва сега съзря кучето. То се бе изправило на два крака и го гледаше с влажните си очи. Той се наведе, взе го и притисна до гърдите си неговото меко, топло телце.

От заранта ръмеше ситен, студен дъжд. С дигната яка Борис крачеше из разкаляната улица. Върху посърналото лице блестяха очите. Той подсвиркваше, прескачайки локвите, а в главата му се тълпяха тежки и тревожни мисли. Само два дни бяха минали от нещастието с печатницата, а събитията се трупаха всеки нов час. Цялата страна беше в изострено напрежение. Идеше нещо неминуемо, страшно, и в същото време — непреодолимо любопитно. Пълзяха слухове, смътни, фантастични, и се стопяваха, за да се явят отново около всяка нова случка. Арести, убийства, бомби изпълваха дните и загатваха за друго, неизвестно, но голямо и близко. Всичко имаше някакъв червеникав отблясък — кръв и огън бяха боядисали въздуха, хората и нещата. В тая гъста атмосфера нервите се опваха до скъсване, мисълта добиваше особена острота, готова веднага да се излее в дело.

Момъкът зави няколко улици зад „Мария Луиза“, спря за минута срещу една аптека и се огледа наоколо. Един мъж се бе прислонил от дъжда до срещния електрически кантон. Борис го изгледа подозрително, почака оня да отмине и влезе в аптеката. Вътре нямаше клиенти. Цвета Соколова кимна усмихнато на момъка и пое една рецепта, която той й подаде.

— Слушай, Соколова — шепнешком почна Борис. — Внимавай добре… изглежда, че те следят… Може да е за Деяновата жена, но може и за тебе… Стори ми се, че някой дебнеше преди малко…

Соколова сбра насмешливо вежди и отвърна:

— Само за това ли си дошел?… Можеше по телефона да ми обадиш…

— Никакви телефони вече — подслушват… Има предателство. Людскан ме натовари да те предупредя лично. Някой си Минчев, от студентската секция, бил провокатор…

— А-ах! Подлецът! — с искрящи очи избухна Соколова, смачка рецептата и я хвърли на земята.

— Чакай, чакай, момиче — засмя се Борис, — какво е крива моята рецепта? — И се наведе да я дигне. — Ти го познаваш, струва ми се?…

— Не той… онзи е подлец!…

— Кой?

— Людскан, разбира се, кой!…

Борис се огледа, наведе се намръщен и процеди:

— Ш-ш-т! Мълчи!… Не говори глупости! Людскан не е, нито ще бъде подлец!… Слушай…

— Подлец и провокатор е той!… — отново викна Соколова.

— По-тихо! — дигна ръка Борис. — И слушай: Янко и Кръстьо са издадени от него, никой чужд не знаеше печатницата. А струва ми се, че ти си го завела преди няколко дни там за книжата… Това — едно. Второ — вчера цялата ядка в Университета е арестувана. Трето — изглежда, че той всъщност не е никакъв студент и само за лице се е записал. Такива ни са сведенията… Четвърто — оня ден Павлина Радева е заминала за връзка с Дивия. Без да е натоварен, той тръгнал с нея… Ще видим какво ще излезе и от това. Сега разбра ли?…

Момичето се подпря на шкафа, бяло като стената. Всичко се люшна и завъртя пред очите й. Устните й мигом посиняха. На момъка му дожаля.

— Хайде, успокой се… не си виновна ти, мръсници има навсякъде… Случват се и по-страшни работи. Сега главното е да се обезвреди този негодяй и да се пазите всички. При първия знак ще трябва да се укриеш. Дай ми сега два аспирина и да си вървя, че оня приятел там — кимна той към улицата — като че пак се мярна.

Соколова дигна глава и го погледна с очи, които не виждаха. Устните й с усилие се раздвижиха.

— Кога се връща Павлина?… — продрано запита тя.

— Не знам… Чакай, Людскан като че спомена нещо за довечера… Хайде, довиждане и кураж, Цвето! — засмя се приветливо момъкът и излезе.

Тя не отвърна. Главата й шумеше. Нещата се мержелееха в мъгла, уличният шум идеше много отдалеч. После постепенно всичко започна да се възвръща. Капки потракваха по стъклата. В задната стая бучеше примус. Ден като всеки ден. Тя стисна зъби и бавно изправи снага. Така значи. Двоен удар. Нищо… Тъй е по-добре. Наведнъж. Но сега тежко на всички, които се изправят насреща й! Тя извърна очи и погледна наоколо си. Студен, остър и зъл, безпощадно зъл поглед.

Вечерта тя излезе от аптеката, увери се, че никой не я следи, и тръгна за гарата. Там тя се настани до един прозорец на бюфета. Сега всичко бе вече уталожено. Някъде назад се бе случило нещо голямо и страшно, един внезапен пожар, който я бе опустошил — но то беше отдавна, много отдавна. През тия няколко часа тя бе стигнала до предела на живота. И сега чакаше със спокойна, злорада решителност.