Константин Константинов - Кръв

Момичето дигна глава и със стеснение отвърна:

— Той не е тука… Замина.

— Къде замина?…

— Зад граница… Сега е във Виена.

— Тъй ли?… — учуди се Вяра. — Че защо? И… как? Да не е забогатял неочаквано? — засмя се тя.

— Замина — с мъка говореше момичето, — ставало опасно за него. Боеше се да не го арестуват… след печатницата… Казваше, че го следели…

Вяра все повече недоумяваше:

— Но защо? Ами че той не бе замесен в нищо! Той дори не е член на партията! Е, ами как, контрабанда ли?…

— Не. Три дни се кри у мене. Сетне разбра, че не го търсят, но смяташе, че непременно и скоро ще го хванат… По Коледа още аз бях извадила паспорти за двама ни. Щяхме да заминем в чужбина… Аз имах малко спестени пари… а там щяхме да търсим работа…

Тя спря, усмихна се тъжно и преглътна.

Наежена, със сбрани вежди, Вяра нямаше търпение:

— После… После?…

— После — нищо… Той взе паспорта си, дадох му пари… и замина сам…

— Защо не тръгна и ти?…

— Така искаше той… Пък и парите бяха намалели… Казваше, че ще ми пише да отида, като се настани той…

Тя се преви и малката гърбица, иначе едва забележима, сега ясно изпъкна. Извади от чантичката си плик с чужда марка и го подаде на Вяра.

— А вчера получих това… Писано е във влака още… Чети…

Вяра грабна писмото, прочете го бързо и тропна от негодувание.

— И той ли?… Ах, негодник с негодник!… „Конфликти във възгледите“… „класови предразсъдъци“… „свободата на художник и революционер“… Ф-у-у! Каква мизерия! — потръпна тя от отвращение. — Революционер, който бяга, без да го гонят… Хрантутник… и крадец!…

Момичето стоеше насреща й със замръзнало изражение на безпомощност. Вяра хвана ръката й.

— Бедничката!… Бедничката!… — Сетне разтърси глава и ядно добави: — Вземи се в ръце, Катя! Не давай повече от себе си. Плюй и отмини!… Ах, мерзавците не са само оттатък!… Но ти не се отпускай! И ела, още тия дни ела у мене!

През нощта тя дълго не можа да заспи. Тинеста утайка се плакнеше вътре в нея, някой цинично я бе оскърбил. Искаше й се да плаче. Защо, защо тъкмо сега беше сама?… Тя не можеше така, органически тя не можеше да понася всичко грозно, нечисто и безчестно. То оскърбяваше чувството й за справедливост и хармония. За да живее, ней беше потребно непосредствено да осезава наоколо онова, което сама носеше в себе си. Де бяха смелите, открити лица, изпълнени с огън, сърцата, готови за жертва?… Бяха ли съществували наистина, или тя си ги бе измислила?… На заранта стана смазана, като болна, и чак до следния ден остана така, люляна в някаква мътна горчивина. Следобед взе лекарската чанта и излезе. Бяха я повикали бързо при една родилка в железничарския квартал. Тя вървеше апатично и не забелязваше особеното оживление по улиците. Хора се сбираха по тротоарите, притичваха от дюкян до дюкян, лицата бяха удължени и уплашени. От едно кафене пред нея изскочи Борис. Спря, огледа се и бързо прошепна:

— Научи ли?…

Той бе съвсем променен, жълт, с треперещи устни и с мрачни очи. Никога тя не бе го виждала такъв. Тя радостно бе му подала ръка и сега това съсредоточено, строго лице пресече усмивката й.

— Какво?… Нищо не зная!

— Преди час в царския влак на Казичане е избухнала адска машина. Несполучливо… Това е знакът сигурно… Началото на края…

Вяра прехапа устни. Тялото й се изпъна като вдървено.

— Чакай!… — хвана момъка за ръкава тя. — Кажи, разправи повече!…

Той неохотно продължи:

— Какво повече?… Нали утре царят открива новата линия в Тракия… Две минути преди качването му във влака избухва… Въпреки туй той заминал. А сега, след половин час, тръгва друг специален влак с министри, депутати, гости — пак за там. Това е всичко.

Той стисна ръката й и изчезна между минувачите…

Тя пое трескаво към къщата, дето я чакаха, тласкана от внезапен прилив на енергия, след равнодушието допреди малко. Сърцето й запушваше гърлото. Радост?… Страх?… Тя не можеше да си даде сметка за нищо и бързаше, като че ли носена от странни сили. При една група мъже тя поспря и даде ухо. Нищо не можа да чуе, отново пое, забравила вече накъде върви. Постепенно съзнанието й почна да се избистря. „Началото на края…“ — каза Борис. Край?… Какъв край?… Чий?… На света, на стария прогнил, престъпен свят?… Или край за ония, другите, невидимите?… Край за Деяна, за Цвета, за Бориса… за нея самата?…

По „Гробарска“ завиваше бедно погребение: болнична кола с поп на капрата, а след колата само един стар, дрипав мъж, с калпак в ръка и накуцващ. Човекът с усилие вървеше след бързащата кола, коларят шибаше конете и малката процесия потъна в златистия прах на улицата. Вяра машинално я проследи с поглед. Край?… Ето края. Господи! Колко малко е човешкото сърце за милостта към цял свят!