Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Дюит каза на Хиндеман:

— Мисля, че съм неправилно разбран. Ние тук сме една малка група колеги. Нали не искаме да изглеждаме смешно с едно недоносено изявление. „Самоубийството“ няма да помогне. Все едно се обаждаш по телефона с нещо съвсем отчайващо на близък приятел. Нещо такова. Пак ще кажа, че трябва да извършим необходимата предварителна работа ако ще трябва да обясним това нещо. Искам да знам откъде е идвал Осбърн, закъде е пътувал, какво е възнамерявал да прави. Искам да съм съвсем уверен, когато седна с Джеси Осбърн и й разкажа точно какво е направил нейният син от, да речем, шест часа снощи до шест тази сутрин. Медиите, ако не някой друг, ще се заемат и ще сглобят последните му двайсет и четири часа. Не рискуваме ли да си играем на гоненица с медиите?

— Карл?

— Не ми харесва това. Момчето се е надишало с пушек, шефе. Нека го погребем, да не го режем и отваряме.

Ръсти изръмжа и се извъртя по гръб в очакване на милувка.

— Ще почакаме всички факти да се изяснят — заяви Хиндеман, гледайки кучето. — Засега остава очевидно самоубийство; следствието е висящо.

Кап стана възможно най-енергично от неудобния стол и излезе като буря от канцеларията.

— Ще имаме проблеми — каза Дюит.

— Ако това куче пръдне в канцеларията ми, ще разбереш какво означава проблем.

Дюит и Ръсти излязоха само след няколко секунди.

Наоколо беше непрогледен мрак, освежаван единствено тук-там от ярки пъстроцветни улични знаци, светофари и светещи реклами. По улицата премина огромен дванайсетколесен камион; неговото боботене и бръмчене се съчетаха в доплеров ефект и затихнаха в далечината. Мъжът крачеше напред-назад пред телефона с монети на стената до улицата, играейки си с монетите от двайсет и пет цента в джоба на панталона си. Въздухът миришеше на пушек от изгоряло дизелово гориво. Оттатък пътя през мръсното стъкло на витрината на един бар се виждаше как постоянно светва и угасва рекламно неоново палмово дърво рекламиращо охладител на вина. Когато вратата на бара се отваряше, за да се влезе или излезе, неспокойният мъж до телефона можеше да чуе веселите подвиквания по телевизора от срещата на „Лейкърс“. След малко спря да обикаля и се загледа в телефона. Профилът му беше с остри и груби черти на фона на слабата светлина. Дали Лъмбровски щеше да отговори? Трябваше да разговарят.

Пусна монета от двайсет и пет цента в гнездото, на телефона и почака докато падне вътре както трябва, изчезвайки в неговата паст. Набра номера. Един звън… Потропна нервно с крак по тротоара.

— Хайде, вдигай — каза той.

Два звъна…

— Копеле, вдигай слушалката!

— Даа? — проговори накрая пиянски, пресипнал глас.

Този глас го завари толкова неочаквано и го изненада така много, че веднага изпадна в колебание.

— Даа? — повтори Лъмбровски.

— Опитвам се да се свържа с теб цял ден — каза мъжът.

— Зает бях. Наистина зает. Кой е, по дяволите?

— Трябва да стоиш по-близо до телефона си.

— А ти трябва да си гледаш твоя шибан бизнес и да не се бъркаш, където не ти е работата. — И веднага затвори.

Мъжът погледна косо наляво и надясно, опитвайки се да сдържи избухналия си гняв. Наклони силно глава назад и издиша възмутен. Обаждаше се да помогне, а този дръзваше да му затвори.

„Гледай си бизнеса, разбираш ли“ — каза си той.

Пъхна още една монета в телефона и натисна отново седемте бутона на номера.

— Даа?

— Видях какво направи тази сутрин — каза той на Лъмбровски.

Тишина. Ясно се чуваше тежкото алкохолно дишане на Лъмбровски.

— Помислих, че може да се заинтересуваш от това.

— Какво знаеш затова? — попита Лъмбровски.

— Нуждая се от някои неща.

— Пари?

— Би било добре.

— Двамата имали ли сме заедно някакъв бизнес досега?

— Не.

— Точно сега съм зает. Имам някои неотложни неща.

— Знам, че е така. Но те видях.

Отново тишина.

— Искаш нещо, което имам?

— Искам — каза настоятелно мъжът.

— Не мисля, че ще стане — каза Лъмбровски и отново затвори.

Мъжът удари с юмрук по телефона; после веднага дръпна яростно слушалката. Хвана я с две ръце и я задърпа енергично към себе си, докато накрая тя се откъсна от своя кабел.

Огледа слушалката в ръката си, от която като опашка висяха жички. Замахна и я удари в нейната люлка така, че да остане там. С бърза крачка прекоси улицата и влезе в бара. Седна на стол до една ъглова маса, където светлината не причиняваше болка на очите му.