Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Описвайки с ръка изящна дъга Куин вдигна пистолета и опря цевта му в ухото си.

— Мислиш си, че ще ти доставя удоволствието да бъдеш ти?

И Майкъл Куин дръпна спусъка.

Дюит не искаше да пусне Еми през целия ден. Отиде с нея да гледат китове в океана: искаше да прочисти съзнанието си от образа на експлодиращата глава на Куин. Корабчето ги отведе за два часа на десетина мили навътре от брега, порейки вълните на слабото, но упорито вълнение, вдигано от насрещен вятър. На хоризонта се задаваше още по-лошо време, но за щастие засега то ги остави на спокойствие. Баща и дъщеря седяха умълчани, докато група японски туристи и една двойка от Айова постоянно крякаха с нервни гласове, нетърпеливи в очакване на шоуто. Японците щракаха снимки на красивия хоризонт. В три и половина следобед най-после се показа стадо от седем сиви кита. Минаха толкова близо, че Еми успя да се протегне от ниския борд и за първи път в живота си докосна един. През целия път обратно в студения следобед остана изпълнена с екстаз и постоянно се усмихваше на своя баща. Да погали някой кит беше една от постоянните й мечти. Двамата седяха прегърнати и свити един до друг като влюбени, тя, сгушила се в него, неговото лице в нейната коса. В това положение тя заспа. Някъде близо до брега Джеймс Дюит започна да плаче.

Същата вечер той и Кларънс Хиндеман пиеха бира пред „Лейкърс гейм“.

— Не можех да го обявя и да извикам полицията — обясняваше Дюит. — Куин беше много оправен и веднага щеше да схване каква е работата. Ако се покажеше само още една кола или се забележеше отдалеч движение на други хора, той щеше да зареже Нелсън и да направи опит друг път. Грешката ми беше, че си помислих, че е този в колата. Тук ме изпързаля. Не очаквах, че ще е с униформата на Нелсън и въпреки че бях облякъл жилетката, не мислех, че ще стреля по мен. Мислех, че ще се опита да ме уплаши с оръжието си да му доведа Еми и да си свърши работата. Доста сгреших с преценката си за него.

— Изповедта му не беше ли едно предупреждение?

— Според Крисчънсън да — Дюит намести папионката си. — Вече е бил планирал бягството си. Искал е да има възможност да ми се подиграе, да ми покаже колко е брилянтен, да ме приспи и създаде убеждението у мен, че ни е в ръцете и не можем да си мислим, че бихме го изтървали… да обясни всичко това на мен. Да се опита да докаже превъзходство.

— Трябваше да ни извикаш.

— Знам.

— Можех да загубя един детектив.

— Можеше.

— И приятел.

— Можело е. — Дюит отпи още една глътка от бирата си. — Все пак се радвам, че не е убил Нелсън. Вероятно е искал да има заложник, ако капанът му се провали и не успее да ме заинтригува. Такъв тип като Куин навярно никога не може да се разбере какво точно мисли.

— Еми?

— Еми е чудесно. Дори по-добре от чудесно. Прие целия случай с Талбо без проблеми. Прие и всичко с Анна. Младостта е гъвкава, Кларънс. Завиждам й за младостта.

— Пойнт Лобос?

— Скоро ще стане — кимна Дюит. — Дори още преди да дам свидетелските показания, мисля. И двамата искаме да се преместим там. И двамата искаме всичко досега да остане зад нас.

Изящните иглички на монтерейските борове капеха с последните капки на отминаващата буря. След една седмица дъжд, небето се изчистваше и ставаше ясно и лазурносиньо. Това изглежда беше многозначително за Джеймс Дюит. Той взе големия сак от нея с едната си ръка. Еми го прегърна през кръста. Един отбор, помисли си той.

Той беше успокоен от своя адвокат, че два пъти отлаганото му явяване пред специалните съдебни заседатели е чиста формалност — нещо, което трябваше да бъде изпълнено, тъй като беше отпочната съответната документация, която не можеше да бъде спряна — още една приумица на системата. Но той не беше толкова сигурен. И продължи да се подготвя. Не вярваше на адвокати. Не вярваше на системата.

Резерватът беше затворен официално само преди няколко минути. Те обаче имаха специално разрешение да са тук.

— Ами тя — попита Еми и вдигна поглед към баща си. — Как така въобще не й се обади досега?

— Заради специалните съдебни заседатели, Ем. Всеки смята, че е по-добре да не се срещаме и разговаряме.

— Но нали я харесваш? — попита тя. Той я погледна бързо, но тя вече не гледаше към него. Гледаше горите.

— А ти? — попита той.

— Има ли значение?

— Да, разбира се, че има.

— Харесвам я, татко.

— Така и си мислех.

— И тя ли се мести в града? — попита тя.