Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

Мобилният телефон завибрира в джоба й. Сложи ръка върху него, като се опитваше да натисне бутоните през плата на панталоните си. Вибрациите продължиха.

Стаята се освети, когато вратата се отвори широко.

— Излизай оттам — нареди несигурен мъжки глас. Чу как ритна празна кофа по пътя си. Още един трясък, съвсем близо до нея.

— Не… мърдай — заповяда гласът.

Бавно вдигна поглед точно когато телефонът престана да жужи.

С наведена глава, бързо успя да набере три цифри на панела и натисна: ИЗПРАЩАНЕ.

Той беше почти дете: на двайсет двайсет и две. Мургава кожа. Държеше пистолет, прицелен в главата й, малкият кръгъл черен отвор на дулото се взираше в нея като немигащо око.

След като наблюдава бараката в продължение на двайсет минути, Паоло забеляза нещо в пръстта от другата страна на постройката. Едва когато се приближи, разбра, че е един от екипа — Тоди, така му викаха. Беше в безсъзнание.

Паоло потупа джобовете си да потърси телефона, но се сети, че Филип го бе накарал да го остави в кабинета, и бе забравил да си го вземе. Претърси Тоди — имаше пистолет, но това бе всичко. Развърза ранения, каквато и полза да имаше от това.

Паоло влезе в бараката, здраво стиснал бръснача в дясната си ръка, готов за схватка. Със здравото си око видя още двама души, също в безсъзнание, завързани и проснати на пода. Реши да провери сградата. Не искаше някой да му изскочи отзад, докато развързва приятелчетата си.

Движеше се като призрак по малкия коридор, от стая в стая, сянката му се гънеше зад него. Като установи, че всички стаи са празни, се насочи натам, където бе оставил малката.

Застана над капака, през който можеше да се добере до нишата в килера. От килима се подаваше клуп. Килимът бе грижливо изрязан, за да не личи сред шарките.

Паоло го издърпа и отвори капака към мазето. Отстъпи назад в очакване на изстрел. През цепнатината полъхна студен вятър. С опънати нерви, той пристъпи напред, готов за скок.

По време на обучението си бе тренирал нахлуване в тунел, макар никога да не бе прилагал уменията си. Преброи обратно до три, скочи в тъмното пространство и се претърколи при съприкосновението. Блъсна се в ниска дървена стена, която опираше в централната носеща греда на бараката. При вертикалния отвор с височина не повече от метър приклекна с вдигнат пред себе си бръснач. Напрегна се да различи очертанията на предметите по-ясно.

Две ниски походни легла със спални чували. Момичето бе будно, седнало, с широко отворени очи и гледаше право към него.

Нишата бе с размера на самата барака, оградена от талашит и изолация от синя пяна. Подът бе от пръст и камъни. Няколко електрически табла, свързани с жици, преминаваха от бушон на бушон и разделяха постройката на две. Откъм отвора се процеждаше светлина, колкото смътно да се вижда от единия до другия край.

Бяха само те, тримата.

Не бе сигурен как е възможно това. Нима онзи, който е вързал пазачите горе, е пропуснал вратата към мазето?

Туп. Звук отгоре. Входната врата се затвори тихо, макар и недостатъчно.

Паоло върна тапицираната врата към мазето на мястото й, намести я в рамката. Премина приведен над някаква пластмасова тръба и зае позиция, която да му позволи изненада при нападението. Насочи здравото си око към една точка в мрака.

Бе стиснал здраво острието между пръстите си.

Ела да си го получиш.

Окървавен от жената, която бе спасил, Ларсън бе стигнал далечния край на едно неосветено игрище с изглед към двойната барака отдолу. Колкото повече мислеше за това — многобройните охранители, загражденията, толкова повече му ставаше ясно. Той някак бе пропуснал мястото, където държаха внука на Марковиц, а щом бе пропуснал него, вероятно бе пропуснал и Пени.

Отново влезе в бараката с приготвено оръжие. Нямаше много време. Пострадалата жена в имението щеше да вдигне тревога, независимо какво бе казала на другите. След минути тази барака щеше да прелива от пазачи.

Докато минаваше покрай вързаните пазачи, единият му се стори в съзнание, но не се обади. Защо бе толкова самодоволен? Ларсън вдигна пистолета. Тук имаше някой.

Прокрадна се и провери двете малки спални и банята за по-малко от половин минута. Стигна до затворената врата на нещо, припомни си, че е резервна спалня, и се напрегна. Отброи до три и ритна вратата. Тя рикошира в тънката куха стена и той я спря с крак. Движеше пистолета в различни посоки, докато търсеше нещо в стаята, което не отговаря на очакванията му, и замалко не простреля една овална форма, която се оказа небрежно захвърлена възглавница.