Алън Кол - Стен

Рамото на Стен се блъсна в бетонната настилка. Алекс дотича и се наведе над него.

— Добре ли си, момко?

Стен кимна. Все още беше рано да изпита каквото и да било.

Алекс гледаше изумено.

— Момето сигурно се беше шашнало.

Стен с мъка успя да коленичи.

— Ранен ли си, Стен?

Стен поклати глава. Алекс го вдигна, после погледна тялото на Винетца и каза:

— Няма време сега за поздрави. Аз обаче ще поплача по-късно. Тя беше добра. — Замълча. — Имаме работа, момче. Имаме още работа.

Взривът на Алекс беше прецизна работа. Електростанцията се разтресе и стените й се сринаха. Огромни късове от покрива рухнаха в язовира и няколко хиляди кубика вода шльопнаха през стената.

Но бентът удържа.

На екипа му остана време да огледа плода на труда си и погълнатия от пожари град Атлан преди Имперският кръстосвач да кацне до тях.

Музеят на секция „Богомолка“ беше малко тумбесто здание от лъскав черен мрамор. Нямаше никакви надписи и табели.

Стен бавно се изкачи по стълбите до вратата. Пъхна пръста си в слота и изчака, докато компютърът прерови файловете. После вратата избръмча и се отвори. Той влезе и се огледа. Срещу него светнаха два успоредни лъча, бързо го обходиха и решиха, че е свой.

Музеят се състоеше от едно-единствено помещение, осветено само от малките аплици над всеки експонат. Стен забеляза Махони в противоположния край на залата и закрачи към него, обхождайки с поглед експонатите. Смачкан боен костюм. Обгорени документи, грижливо поставени в рамка. Взривени машини. Кракът на нещо, което, изглежда, беше огромно влечуго. Нямаше никакъв надпис, по който да се разбере какво представлява всеки от тях, нито на какви трагични обстоятелства са възпоминание. Всъщност единственият надпис беше на стената, пред която стоеше Махони. На нея, от пода до тавана, бяха изписани имена — жертвите на секция „Богомолка“ — герои или провалили се воини, в зависимост от гледната точка.

Махони въздъхна и се обърна към Стен.

— Продължавам да търся името си там — каза той. — Досега нямам късмет.

— Затова ли ме повикахте тук, полковник? За да изсека своето на нея? Да спестя неприятностите и разходите на „Богомолка“?

Махони го изгледа намръщено.

— И защо да правиш това?

Стен сви рамене.

— Аз се провалих. Убих Винетца.

— И смяташ, че си имал друг избор? Бойно изтощение? Че се е прекършила? И че е трябвало да можеш да се справиш?

— Нещо такова.

Махони се засмя. Къс, мрачен смях.

— Е, не ми е приятно да развалям романтичните ти заблуди, Стен. Но Винетца не се е прекършила. Тя наистина се е опитала да те убие.

— Но защо?

Махони го потупа по рамото, бръкна в джоба си и извади шише. Подаде го на Стен.

— Пийни. Ще те оправи.

Стен удари няколко яки глътки, Понечи да върне шишето на Махони, но той му махна с ръка.

— Задръж го. Ще ти потрябва.

— Моля за извинение, но…

— Тя беше наемен убиец, Стен. Много професионален.

— Но нали е била проверена от службата за сигурност!

Махони поклати глава.

— Не. Винетца е била проверена. Жената, която ти уби, не е била Винетца. Отне ни известно време, но го разгадахме. Истинската Винетца е загинала при тръгването си. Беше на първопроходен свят, така че не сме получили съобщението веднага. Един служител, Фрейзър, забелязъл рапорта и го заличил. Така огладил пътя на убийцата да проникне на нейното място.

— Какво е станало с този Фрейзър?

— Убит е. Вероятно от нея, за да прикрие следите си.

Стен се замисли. Имаше логика. И нямаше.

— Но защо е трябвало някой да си създава всички тези грижи заради мен? Сигурно му е струвало купища кредити.

— Не знаем.

Стен се замисли над списъка на враговете си. Да, имаше доста. Вероятно и такива, които биха искали да го убият. Но те щяха да го уредят в някой бар или задънена уличка. Той поклати глава.

— Не мога да се сетя кой би могъл да бъде.

— Аз мога. Вулкан.

— Невъзможно. Разбира се, те ме гониха. Но аз бях отреп. Никой. Не, дори онези тъпи мозъци на Вулкан не биха могли да намесят наемен убиец само за да се справят с такъв като мен.

— Но така или иначе са го направили.

— Но кой? И защо?

Махони му даде знак за шишето. Стен му го подаде и той отпи. После каза:

— Има само един начин да разберем — каза Махони.

— Как?

— Мозъчна сонда.

Кожата на Стен настръхна, когато в ума му изплуваха образите на хората с прогорени мозъци, които познаваше… и на Орон.

— Не.

— На мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, синко — каза Махони. — Но е единственият начин.