Алън Кол - Стен

Стен се замисли. После се изправи и подаде ръка на Винетца да стане.

— Не. Защо да ме интересува?

И закрачиха надолу по склона към шатрата си.

Убиецът гледаше Стен, докато слизаше по склона, и изруга наум. Щеше да е напълно възможно — и щеше да се припише на някой от номадите. Но този часовой. Рискът все още беше прекалено голям. Но утре все трябваше да се появи възможност. На убиеца му беше омръзнало да чака.

За щурма екипът се раздели на две. Доктора, Йоргенсен, Фрик и Фрак тръгнаха с номадския щурм.

Номадите се заизсипваха от околните хълмове в предутринния мрак, понесли дълги стълби. Нагласиха ги по щурмови отделения под стените. Стражите не бяха много-много нащрек. Единственото предимство на тази атака беше в това, че никой в паметта на тукашното човечество не я беше пробвал. Което означаваше, както Доктора обясни на Стен, поне от десет години насам.

Номадските стрелци вдигнаха тайното си оръжие — прости лъкове, които бойците на „Богомолка“ им бяха показали как да си направят преди месец, тетивите затрептяха беззвучно и от бойниците западаха стражи. И стълбите се надигнаха.

Стрелците стреляха, докато можеха — което означаваше, докато някой не успееше да се покатери на върха на стената, без някой да го посече.

Четиримата бойци от „Богомолка“ се придържаха около Са’фаил. Щеше да е от помощ — за номадите, — ако той останеше жив след щурма. А като повечето варварски вождове, той смяташе, че най-подходящото място за него е на три метра пред първата вълна.

Последваха крясъци и зад стените се заиздигаха пламъци, поглъщащи зданията сред касапското дрънчене на блъскащи се мечове. Беззащитни граждани тичаха шумно, търсейки спасение. И не намираха.

М’лан се сражаваха до последния мъж. Или бяха твърде тъпи, за да им хрумне нещо друго, или твърде умни, за да съобразят, че няма да се церемонят кой знае колко с тях.

Йоргенсен потръпна, гледайки как номадските орди нахлуват в харемите на К’рийя.

Доктора се попипа по долната част на робата и каза:

— Деца. Просто искат хубаво да си поиграят.

Мустачките му потръпнаха и Йоргенсен потисна моментното си желание да изрита приличащото на панда същество.

И всичко това продължаваше.

Винетца погледна през долината към горящия на три километра от тях град.

— Може би това е достатъчно. На тези номади ще им трябват поне пет години, докато се научат да сглобяват каквото и да било.

— Може би — каза Стен. — Но тези машини са почти автоматизирани. Като им срежем енергията, ще сме по-сигурни.

— Освен това — намеси се Алекс — няма да ме лишите от една хубава, пълнеща душата експлозия, нали?

Стен се засмя. Заловиха се за работа в електростанцията на бента, надвиснал над долината — източника на енергия за всички машинни цехове, пръснати под него.

По указание на Алекс започнаха да поставят взривовете, грижливо свързани с детониращата жица, включена в часовниковия механизъм. Извършиха всичко по грижливо съставена схема и добавиха поддържаща система.

— Имаме две предимства — поясни Алекс. — Първо, ще сме скрити, и второ, няма да се моткаме. — Без никакво усилие надигна един бетонен блок, който тежеше поне триста килограма, и „затапи“ с него поредния заряд.

— Минете оттам за последно. Аз ще мина от тази страна.

Стен и Винетца се затичаха по дългия ехтящ бетонен коридор.

Стен се наведе над първите заряди, провери връзката на детонатора и прокара пръсти по фитила да се увери, че не е скъсан.

На десет метра от него Винетца вдигна пистолета си. Бавно, с двете ръце, много внимателно.

Алекс изруга. Стен не му беше върнал клещите. Обърна се и затича по коридора. И щом видя партньорите си, замръзна.

Винетца се прицелваше, наслаждавайки се на последната секунда на изпълнението.

Без да мисли, Алекс отскубна широкия диск на изолатора над една от машините и го запокити.

Изолаторът се понесе в дъга, зафуча, докато Винетца натискаше спусъка…

И я улучи точно над лакътя. Костта й изпука и рукна кръв — дискът отнесе ръката й заедно с оръжието.

Стен се изправи с вдигнато оръжие и видя Винетца. С лице, сгърчено от болка, тя измъкна с единствената си останала ръка втори пистолет от колана на кръста си и…

Първият заряд се взриви в бетона и Стен се метна встрани.

Направи го съвсем автоматично, както беше учен: дясната ръка горе, лявата на спусъка, дръпваш до края…

Главата на Винетца се взриви сред виолетово кълбо от кръв и мозък. Тялото й рухна на пода.