Алън Кол - Стен

Неясно защо, Стен усети, че заеква.

— Ъъ… тъй вярно, сър… те са… всички са на полево учение.

Офицерът му връчи запечатан пакет.

— Това е за сержант Ланцота. Лично е, така че се погрижи да го предадеш направо на него.

— Слушам, сър.

И онзи изчезна.

Седмица по-късно Стен имаше възможност да попита Карудърс кой е този мъж. Ефрейторката подсвирна, щом Стен й описа униформата му.

— Това е секция „Богомолка“!

Стен я изгледа тъпо.

— Искаш да кажеш, че не си чувал?

Стен поклати глава и се почувства като идиот от някой първопроходен свят.

— Това е най-отвратителната сган в Имперската армия — поясни Карудърс. — Истински елит. Действат сами — хуманоиди, извънземни. Империята подбира най-доброто от Гвардията и после изчезват в корпус „Меркурий“ — Разузнаването.

Стен се сети за Махони и кимна.

— Богомолките носят тези скъпи троп-камуфлажни униформи, когато ги виждаш. В повечето случаи изобщо не ги виждаш и е най-добре да се надяваш нещата да си останат такива.

— Защо?

— Ако видиш някое от тези момченца на бойното поле, можеш да си сигурен, че те очаква голяма беда. Всеки от тях има в тефтера си по две-три хиляди мъртви противници.

Карудърс се усмихна с много странна усмивка. Нищо друго не обичаше повече от бойните истории.

— Спомням си един път на Алтаир V. Бяха ни спуснали с един полк на умиротворителна мисия, но не знам как се получи така, че ни обкръжиха. Пищяхме за помощ по всички радиочестоти, до които можехме да се доберем, и се мъчехме да удържим. Вече бяхме решили, че следващото, което може да ни се случи, бе доста от нас да изгинат.

Карудърс се разсмя. Стен реши, че това сигурно е някаква нейна шега, и също се засмя.

— И така, една нощ оная жена се появява в командния пункт. Боец от секция „Богомолка“. Беше преминала през вражеските линии, през нашите заграждения, през поддържащите линии и изведнъж я виждаме цъфнала в щабната палатка, седи и вечеря с Оперативния. Когато свърши, поиска няколко пълнителя АМ2 и бестерови гранати, и отново се покри. И не знам кво направи, но след дванайсет местни часа се появиха шест Имперски разрушителя и ни измъкнаха задниците.

Карудърс изгледа Стен много гневно, което го накара да се почувства много по-добре. Не мислеше, че много държи да свикне с една смееща се Карудърс.

— Но в повечето случаи не става така — каза му тя. — Видиш ли още веднъж някой от тия типове, боец, гледай най-добре да пропълзиш под нещо. Щото е толкоз сигурно, колкото че гъзът ти е там, дето би трябвало да е главата ти, че те чака нещо ужасно гадно — просто го запомни това от мен, чу ли ме?

Стен я чу много добре.

— Вие всички ще изучите бойния скафандър — обяви Ланцота. — Много е възможно някои от вас да издъхнат в него. И ще разберете, както съм го разбрал и аз, че този скафандър ще ви убие по-бързо и от противника, в повечето случаи.

В този момент Стен и останалите превключиха мозъците си на режим „дрямка“. Смятаха, че Ланцота вече им е станал ясен. Всяка от малките му лекции беше структурирана по един и същи начин. Най-напред — увод. След това — любимата част на Ланцота — урок по история. Последван от информацията, която наистина трябваше да усвоят. В този момент те отново се сепваха и се събуждаха.

— Този предмет най го обичам — продължи Ланцота. — Всъщност лично съм проучвал костюма. Защото точно в тази екипировка техниците са достигнали абсолютните висини на абсурда.

Щрак. Пляс. Всеки новобрански мозък потъна в още по-голяма степен на безсъзнателност. Ланцота даде знак на Холстед, който пристъпи до терминала и натисна няколко клавиша. Чу се остро стържене на метал в метал, дрънчене и всички обучаеми се събудиха, когато сред лекционната зала запълзя трансмисионна лента с дълга окачалка, отрупана с бойни скафандри.

Стен погледна костюмите и за разлика от друг път, не му се наложи да се преструва на заинтригуван. Повечето от тях разпозна по това, което беше виждал във виртуалните бойни „живина“. Представляваха огромни бронирани туловища със смътно хуманоидни очертания. Някои бяха снабдени с неща, които можеха да минат за ръце и крака, но повечето бяха на вериги.

Първото, което забеляза, бе, че като че ли бяха подредени по размери. В началото на задвижваната от механични зъбци окачалка костюмите бяха малки и някак по-леки. След това ставаха все по-големи и по-големи, все по-сложни на вид, някъде докъм две трети от редицата. След това отново започваха да стават по-дребни, но още по-издръжливи на вид.