Алън Кол - Стен

Ланцота закрачи покрай редицата костюми и спря пред най-масивния.

— Ето тук, както мога лично да свидетелствам, теховете наистина надминаха себе си. Нали разбирате, изглеждаше толкова логично. За всеки друг, но не и за един гвардеец. Те правеха куршуми, следователно трябваше да създадат и противокуршумни облекла.

Ланцота огледа групата, като че ли очакваше някой да зададе въпрос. Никой обаче не беше чак толкова тъп.

— Сега, няма да ви обяснявам какво представлява куршумът — каза Ланцота. — Освен да ви кажа, че това е малък летящ предмет, на който е придадена достатъчно скорост, за да пробие в теб дупка, голяма поне колкото на уилигъна. Ако не и по-лошо.

По начина, по който Ланцота се ухили, Стен разбра, че сержантът наистина има предвид нещо „по-лошо“.

— Колкото по-голямо беше противопехотното оръжие — продължи Ланцота, — толкова повече броня прибавяха теховете. Докато най-накрая, с този тук костюм, ние можехме да поемем всичко. Лазери, атомари, буболечки, или нулеви бомби, ако искате. Бяхме почти неуязвими.

Стен вече очакваше да го поведат към целта — кое му е сбърканото на костюма.

— Преди около петдесет години имах голямото удоволствие да изпитам лично този костюм в действие. Заедно с още две хиляди мои другари по оръжие.

Ланцота се засмя. Тук вече дойде моментът новобранците да се напрегнат. Дали и те трябваше да се засмеят? Той очевидно смяташе, че си прави майтап. Но Карудърс и Холстед стояха до него с каменни лица. Те не смятаха, че е смешно. Ланцота довърши агонията им, като се направи, че не забелязва нищо, и продължи:

— Заповедта беше да потушим въстание на една забравена от бога планета, наречена Морос. Бяхме снабдени с всичко, известно до този момент на съвременната военна наука — включително с последния модел боен костюм.

Стен се вгледа в модела по-внимателно. Беше най-големият неверижен екземпляр на окачалката. От всички страни имаше всевъзможни тръби, жици, минивидеоекрани, лостчета и бутони. Изглежда, че тежеше около петстотин кила и че за да се задейства, има нужда от цяло отделение техове.

— Обичам този костюм — обяви Ланцота. — Той може да направи всичко. Зареден е с АМ2 и е снабден с пневматична мускулна система. Всеки, напъхан вътре, може да се равнява по сила на трийсет обикновени същества. Малко отделение, облечено в такива костюми, би могло да настъпи през всякакъв огън, който врагът хвърли срещу него. Устойчив е почти на всичко и в него можеш да преживееш няколко месеца без никаква външна поддръжка.

Ланцота тъжно поклати глава пред цялото това чудо.

— Разбира се, никой не се беше сетил да поговори с туземците на Морос. Никой не им беше обяснил колко храбри и жестоки воини сме ние. Те дори не познаваха световната технология, така че какво ли можеха да измислят?

— Приземихме се, и те побягнаха в джунглата — продължи той. — Ние настъпихме под техния огън — предимно копия и бамбукови духалки — и опожарихме селата им. А после, един ден, на тях просто им омръзна да бягат.

Ланцота отново се разсмя. Но този път Стен и останалите бяха твърде погълнати от разказа му, за да забележат.

— Това, което те бяха открили, беше следното: да, ние бяхме големи и силни войници, с огнева мощ колкото на един малък танк. Но не можехме да маневрираме. И бяхме откъснати от обичайната си среда. Затова ни погодиха следния прост малък номер. Изровиха ями, замаскираха ги и след това побягнаха пред нашия щурм. Разбира се, мнозина от нас изпопадаха. Ямите бяха покрити с мрежи, които ни задърпаха нагоре.

Ланцота вече не се смееше.

— И докато се мъчехме да се отскубнем от мрежите, те притичваха до ямите и забиваха големи дълги копия през отходните тръби на костюмите. Копията пробиваха големи дупки в намиращия се вътре боец. И естествено, екскрементите проникваха в тялото. Раната гноясваше толкова лошо, че медпакетът блокираше — и мнозина от нас изгниха и издъхнаха.

Ланцота поклати глава.

— Загубихме две трети от гвардейците, участвали в тази атака. И повече при следващия десант. Най-накрая единственото решение беше да се ометем от планетата и да погледаме как Морос се пръсва.

Ланцота потупа костюма.

— Унищожаването на планети не се приема за изискана мярка сред дипломатическите кръгове. Императорът беше много нещастен.

Ланцота отново се ухили, стигайки до финала.

— Новите техове — каза той — започнаха да реконструират костюма.

Стен съжали, че няма някое място, в което да се скрие. Ако се съдеше по лицето на Ланцота, то трябваше да е доста дълбоко и направено от нещо достатъчно здраво, поне от титан.