Алън Кол - Стен

— Нали не си споменал за мен?

— Не съм. Точно както искаше. Но ще съжаляваш. Ще видиш.

И Грегър се разсмя, обърна се и се върна при нара си.

— Ей, бивш стажант обучаем за малко ефрейтор Стен? На тоя две нули ли му трябват да му се закръгли сметката?

Стен не й отвърна нищо, само се заслуша в смеха на Грегър, докато се качваше на нара.

— И като го направя, какво ще стане?

Томика се изкикоти. Стен изведнъж скочи на нара и запуши устата й с ръка. Движение. Приглушен кикот. Томика се пресегна и го дръпна на възглавницата.

— Не, Стен! — изпъшка тя. — Почакай.

Стен изчака — сърцето му тупаше.

А после се разнесоха викове.

Някой светна лампите и Стен скочи от нара. Виковете идваха откъм мястото на Грегър.

Стен се претъркули от нара и инстинктивно зае нападателна поза. След което отново се отпусна и се разсмя неудържимо.

Грегър запищя още по-високо и започна да се мята.

Стен и останалите млади наемници се струпаха около Грегър. Той наистина си имаше проблеми.

— Това е Гигантският паяк на Одал — каза някой с подигравателно дрезгав глас. — Ти си в беда, Грегър.

Грегър наистина беше в беда. Предния ден някой, изглежда, беше завлякъл от тренировъчния участък кутия със спрей, от който се образуваше бързо затягаща се нишка за катерене. И докато Грегър спеше, той, тя или те бяха опънали нишката от нара до шкафа за ботушите, пак до нара, пак до шкафа и най-накрая я бяха залепили на носа на Грегър.

Стен реши, че от висококачественото, подлагано на върхови изпитания лепкаво вещество се е получила съвършена паяжина. Този, който беше опнал паяжината, беше съобразил да отключи натегача на сифона на контейнера, така че колкото се мяташе Грегър, толкова повече се оплиташе в нишки.

Стен погледна Томика.

— Кой гони толкова карез на Грегър?

Тя равнодушно махна с ръка.

— Кой ли не. — И се изкикоти. — Мисля, че от него ще се получи идеален офицер.

— Залагам три към едно, че това няма да го измъкне — отвърна Стен. — Не само това, но прог…

— Забавлявате ли се, деца? — Новобранците мигом се превърнаха в групова скулптура.

Стен така и не разбра как Карудърс успя да сведе тона си до шепот под 116 децибела.

— Има ли някаква особена причина, поради която не сме в поза мирно?

— Стани! — понечи да изкомандва някой. Карудърс си проби път през навалицата, огледа Грегър и изцъка замислено.

— Гигантският паяк на Одал. Знаех, че имаме въшки и по някой и друг плъх, но тези паяци ги изтровихме още миналия цикъл.

Карудърс се обърна.

— Моргхан! Защо не прескочиш до склада и да донесеш един бидон разтворител? Ако нямаш нищо против, разбира се.

Вратата на взводната барака се затръшна още преди Карудърс да успее да довърши изречението си.

— Гигантски паяци, хм. Сериозна работа. — Шепотът премина в крясък. — Наемник Стен, каква е униформата за деня за лов на паяци?

— Ъъ… не знам, ефрейтор.

— ЛЕГНИ, СТАНИ, ЛЕГНИ! ТИ СИ БИВШ СТАЖАНТ ЕФРЕЙТОР И СИ ДЛЪЖЕН ДА ГО ЗНАЕШ! ОБУЧАЕМА ТОМИКА, ТИ Е ТРЯБВАЛО ДА МУ КАЖЕШ — ЛЕГНИ, СТАНИ, ЛЕГНИ!

Карудърс закрачи към вратата.

— Ще се строите вън след пет минути в пълно снаряжение за лов на паяци и ще се подготвите да изкарате остатъка от нощта в търсене на, според мен, пет гигантски паяка.

Тя затръшна вратата. Новобранците се спогледаха слисано. Вратата изскърца и отново се отвори.

— Тоя, който не е в подходящо снаряжение, ще получи два дни непоряд в кухнята. Това е всичко, деца. Времето тече.

Когато Бялстред налетя върху ефрейтор Холстед с бойната кола, Стен знаеше, че е бил прав през цялото време. Селянчето изобщо не беше глупаво. Не, никой не можеше да обвини Бялстред, че е премазал Холстед нарочно. Беше си просто нещастен случай. Разбира се. Не можеше да е друго.

— Това — обяви Холстед — е поредното имперско устройство, предназначено за мозъци на червеи. Едната стрелка ви показва заряда на батериите. Завърташ този ключ и колата стартира. Нагласяш лоста за издигане на желаната височина. Едно деление на метър. Доплеров радар автоматично ви задържа на съответното ниво над терена. Буташ лоста напред и се дигаш нагоре. Колкото по-напред, толкова по-бързо. Максимум скорост — двеста километра в час. Буташ лоста настрана и бойната кола се обръща. Имаме ли доброволци?

Холстед огледа обучаемите, докато не забеляза един, който се опитваше да стане невидим, и каза:

— Бялстред, я ела насам, момчето ми.

Бялстред закова пети пред ефрейтора.

— Никога не сме карали кола, така ли?