Алън Кол - Вълчи светове

— Полковник — каза малко тъжно Императорът, — ако ударим някоя глътка, ще има ли това значение за тия скапаняци?

— Не, сър — отвърна Махони… но не посегна към гарафата в гардеробната.

Нито пък Императорът.

— Някой еон — продължи Императорът — ще залитна по тая рампа, ще обявя на висок глас, че този мост вече е открит, и ще почна да обрязвам първия сановник, който ми се изпречи пред очите, с ножицата за срязване на лентата. После ще се избълвам върху всички благородни мошеници, които ме посрещат.

— Чудесна идея — заяви равнодушно Махони.

— А, още нещо. Онзи оперативен…

— Стен.

— Стен. Да. Той и неговите наемници инструктирани ли са?

— Тях ги няма тук, сър. Няма да видите никой от тях.

— Някакви проблеми?

— Никакви. Теодомир е притеснен от тях, а голям процент от наемниците са дезертьори от Гвардията. Освен това кога някой войник е обичал да стои мирно, докато умре?

— Полковник — каза Императорът, докато проверяваше за деветнайсети път дали копчетата на черната му като полунощ куртка са си на мястото, — вие разбирате от психология и разни такива. Защо продължавам да се изнервям, когато правя неща като това… след хиляда години?

— То е от вечната ви младост — каза Махони. — Това е вашият очарователен наивитет. Тревогата, която кара всички ни да обичаме и да служим на ваша Вечна тревожност.

— Ба! — изръмжа Императорът и натисна един бутон. — Капитане. Приземете тази бъчва. Омръзна ми да чакам.

Петте бойни кораба, всеки дълъг почти километър, засъскаха надолу към полето и черните им сенки закриха слънцето на Санктус.

Четири от тях увиснаха на сто метра над земята, но петият, „Верцингеторикс“, се спусна леко на площадката за кацане. И тогава, съгласно заповедите, капитанът включи генераторите „Маклийн“ и корабът продължи да потъва на двайсет метра в самата площадка. Това беше начинът, по който Императорът се подписваше на всеки свят.

Хълбокът на кораба се отвори надолу и се превърна в двайсет метра широка рампа. Теодомир замаха диво и оркестърът започна да свири. На двайсетия такт музиката спря, тъй като все още никой не се беше появил на рампата. И точно когато оркестърът изквича жално и млъкна, Императорът тръгна надолу по рампата. Три такта след него тръгнаха гурките. След като дребните кафяви мъже се пръснаха от двете страни, Императорът закрачи към парадната трибуна.

„Хубава церемония прави“ — каза си Махони, загледан в крачещия към трибуната на Теодомир самотен мъж. Двете оръжейни кули на „Верцингеторикс“ се полюшваха, покривайки трибуната.

Императорът спря пред трибуната и зачака.

А йерархията на Таламеин падна на колене. Дори Теодомир, съзнавайки какъв ужасен грях извършва, приклекна.

Само Матиас остана прав, измервайки с очи мускулестия мъж, който стоеше под него.

Императорът включи ларингофона и на „Верцингеторикс“ техниците намериха симп-честотата на говорителите на космодрума и включиха Императора към тях.

— Поздравявам те, о, пророче — отекна гласът на Императора над полето. — Като твой Император, приемам теб и твоя народ отново в прегръдката на Имперската закрила. И като твой Император, признавам героизма и истинността на вашата вяра, и дългото мъченичество на вашия основател, Първия пророк Таламеин.

След което Императорът изключи микрофона си и тръгна по стъпалата на трибуната. Чудеше се колко още би могъл да задържи тези глупаци да се потят на слънцето, преди да се наложи да им позволи да преминат на следващия, тотално предсказуем етап от церемонията.

— А това — с гордост обяви Теодомир — е дубликат на оръдейната установка, която е обслужвал самият Таламеин при своето Велико бягство към Свободата.

Матиас, Императорът и Теодомир се намираха дълбоко в сърцето на вътрешното укрепление на Санктус и разглеждаха съкровищата на Вярата.

Пред тях вървеше цивилната охрана плюс подскачащите като жабоци отделения на гурките. Зад тях се мъкнеше онемяла от благоговение тълпа знатни сановници и сподвижници.

— Знаете ли — сподели непринудено Императорът, — аз познавах Таламеин. Лично.

Теодомир примига, а Матиас изпита непреодолим подтик да коленичи. Императорът забеляза объркването им и се усмихна.

— Стори ми се… интересен — продължи Императорът. — Във всеки случай беше необичайно да се види толкова искрена всеотдайност у един толкова млад човек.

Матиас примигна — единствените холоси на Таламеин, които бе виждал, го показваха като престарял брадат мъж. Не можеше да прецени кое го слиса повече — да разбере, че Таламеин наистина е крачил по лицето на Галактиката като обикновен човек, или че добродушният мъж срещу него наистина е говорил с Първия пророк.