Алън Кол - Вълчи светове

Зад тях тълпата се размърда, защото един от сподвижниците чу думите на Императора, ахна „ерес“ и посегна към оръжието си, забравил за момент, че е деактивирано.

Преди ръката му да пипне кобура, едно остро като бръснач кукри се допря до гърлото му и той чу тихо съскане:

— Пусни оръжието, невернико! Веднага.

Сподвижникът се подчини и младият хавилдар-майор се усмихна учтиво, поклони се и прибра дългия нож в канията.

Императорът избра да направи прокламацията си след службите, на широките стъпала на самото вътрешно укрепление. Този път словото беше записано и разпратено по радиомрежата на целия звезден куп.

— Посетих Санктус — заяви той. — И видях с очите си плодовете на Таламеин, и ги намерих за достатъчно ценни, за да принадлежат на Империята. Опознах и изслушах вашия пророк Теодомир, и го намирам за добър и мъдър. По тази причина заявявам, че ръката на Императора е вече протегната над звезден куп Лупус и над неговия народ, и че ще помагам с всички средства, които са необходими. И заявявам, че този пророк, Теодомир, е законният владетел на звезден куп Лупус и че той и неговите потомци, докато не реша да оттегля покровителствената си ръка над техните глави, са законните владетели на този регион. И нека силите на Вселената и Първият пророк Таламеин благословят и одобрят това решение.

След което последва голям възторг и истерия, а на Императора повече от всичко му се искаше да се върне на кораба, да си облече халата и да удари няколко — не, много питиета.

Но не можеше. Предстоеше банкетът.

Махони се мъкнеше по Авенюто на Монументите и броеше гробници. Спря пред съответната крипта и зачака. Нищо. Не го чакаше никой. Той се наведе и влезе в криптата.

— Полковник — чу се от тъмното гласът на Стен. — Мисля, че имаме проблем.

— Давай — строго каза Махони.

— Няма сигурни данни.

— Докладвай, казах.

— Усещане само. Слухове. Говори се за свещена война.

Махони донякъде беше благодарен на тъмнината. Внезапният шок не е най-подходящата реакция пред един подчинен.

— Теодомир?

Стен сви рамене.

— Но как? — каза Махони. — Той е пиянде. Развалина. Няма подтик.

— Знам — отвърна Стен. — Звучи безсмислено.

— А Матиас?

— Възможно е — каза Стен. — Вижте, казах ви, че са само приказки. Все пак ме притеснява. Просто съжалявам, че не ни оставихте повечко време да го решим.

Махони помисли малко, кимна и каза:

— Да, ти наистина ме помоли за повече време.

Стен си замълча.

— Прав си, момко. Трябваше да изчакаме, докато нещата се уталожат. Не мога да ти кажа защо, но просто нямахме време.

— Е добре — продължи той уморено. — Ти си човекът на терена, лейтенант. Програма?

Стен опипа ножа в ръката си, помисли и после отговори откровено:

— Майната му, ако знам. Но трябва да намеря някакъв начин да позадържа за известно време наемниците си. Единственото, което мога да измисля, е да висна тук здраво, докато ситуацията се изясни.

— Разбираш какво може да се случи при най-лошия сценарий — да оставим настрана половин милион изклани миньори, война из целия куп Лупус, пръскащи се из вселената въоръжени до зъби пророци и пълно въвличане на Гвардията — нали? Искам да кажа за мен и теб, момче, ако ще говорим за важните неща.

— Аз отивам в наказателен батальон, а вие — в полева команда.

— Грешка. И двамата ще въртим кирките в някой блатен свят. Ти като редник, аз като сержант — каза Махони. — И то при положение, разбира се, че Вечният император не ни използва червата за погребален саван. На този етап на играта обаче мисля, че програмата ти е вярна. Дано, ако дойде най-лошото, ти и бойците ти да можете да прекратите проблема от раз. Но се съмнявам.

Той поклати тъжно глава и тръгна към изхода на криптата.

— Полковник?

— Да, лейтенант?

— Една услуга. Всъщност две.

Махони се закова на място. Лейтенантите не искат лични услуги от командирите си, дори в секция „Богомолка“. Но на лейтенантите също така обикновено им липсва нахалството да кажат на командира си, че бойният му план се е оказал пълен дракх.

— Какво?

— Имаше един мъж на служба при мен. Редник Уилям Кършайн. Умря при последния рейд срещу яните.

— Продължавай — каза Махони.

— Беше бивш гвардеец. Първи щурмови. Бих искал да бъде върнат посмъртно в строя. Е, и един медал няма да навреди. Ако е имал близки, може би ще се чувстват по-добре.

Махони не попита дали е заслужено. Все пак поклати глава.