Алън Кол - Вълчи светове

Стен закрепи следващия шпайк, после още един, изкачвайки се на зигзаг по стръмнината. Започна да се уморява, но продължи да се катери, благодарен за калориите, които беше издъвкал преди кацането.

Намери една дълга тясна пукнатина в леда, напъха се в нея и продължи нагоре. Възползва се от краткия отдих, за да вдиша с пълни гърди и да успокои разтрепераните си мускули. Все пак не си позволи да се разсее и се стараеше тежестта му да е добре балансирана. Усещаше зад себе си Алекс и Кършайн.

И тогава се случи. Точно когато се пресягаше да забие следващия клин… изпъна се… изпъна… единият му крак се плъзна по леда и Стен зашари с ръце да се хване, и започна да пада… да пада… да пада. Опита се да се отпусне и зачака сблъсъка, но въжето го спря рязко до най-близкия клин.

Последва тласък, после клинът се измъкна, Стен отново започна да пада и… и… пукот. Следващият клин удържа и Стен се залепи в леденото лице на стръмнината.

Целият беше изтръпнал. Съвзе се, пренебрегвайки болката в натъртените си мускули, и набързо направи оглед на частите на тялото си. Нищо счупено. Видя извърнатото към него разтревожено лице на Алекс. На което моментално се изписа усмивка, щом Стен се ухили уморено и вдигна палец.

Стен се превъртя около въжето и погледна надвисналата над него тъмна и студена скална маса. Вдиша дълбоко два пъти и отново започна катеренето.

Накрая стигна ръба на канарата.

Главното тяло на Октопода се виждаше пред него като огромна гърбица, черна и сияеща на фона на снега. Цитаделата беше само една постройка, изградена с определена цел. Но в същото време беше и живо същество. Беше животно, което трябваше да прави животински неща. Трябваше да яде гориво, трябваше да диша и огромното му туловище трябваше да задържа топлина и да излъчва студ.

Последната функция изпълняваха непрестанно движещите се климатични мембрани. Входът за Стен.

Стен огледа платото — хълмист терен, леко издигащ се към Цитаделата. Макар да изглеждаше невъзможно някой натрапник да атакува янците от тази страна на планината, те явно не вярваха много в невъзможното — стотината метра от издигащия се терен между ръба на стръмнината и първата постройка бяха грижливо покрити с актвивирани от сензори оръжия.

Многоцевните лазери метяха района и търсеха движение. Стен запълзя в снега благодарен за пръв път, че е наел Игън и копелдаците от Лицея.

Спря точно пред датчика на първия сензор. Опипа пакета на гърба си и измъкна енергийната отвертка и кутийката с оплетени жички и термични скоби. Зарови в снега и напипа чинията, предпазваща сензора от сняг и вода. Поколеба се малко с болтовете, задържащи чинията, и си напомни за възможните капанчета. Нагласи отвертката и натисна бутона на отвиване. Първият болт се отви и Стен остана жив.

Бързо свали чинията, включи термичните скоби и се озърна към най-близките сензорни лазеромети, „душещи“ в нощта.

Беше илюзия, разбира се. Лазерите не можеха да правят нищо друго, освен да стрелят. Но из снега бяха заровени много ефикасни сензори, програмирани да не обръщат внимание на някой дребен пробягал гризач, но които нареждаха на оръжията да кремират всичко, което е с приблизително човешки размери.

Стен завъртя ръчката на кутийката, която съобщи на сензора, че той току-що се е превърнал в дребно космато същество, незаслужаващо убийствения залп на оръжията.

И се изправи. А дулата продължиха да душат. Пренебрегвайки го заради по-голяма плячка. Хлапетата от Лицея бяха прави.

— Качвай се, Алекс — каза той високо. И се присви в очакване на залпа. Нищо. И той отново се увери, че е жив и здрав.

Алекс се изкачи без усилие през канарата и изсумтя:

— Ти чай ли си седнал да пиеш тука? — После се озърна предпазливо към дулата. Не реагираха дори срещу внушителната му маса. — Аха — беше единственият му коментар.

После включи ларингофона и изфъфли заповед към останалите наемници долу.

Кършайн се появи пръв с цялата екипировка на Стен, след него отрядът на Игън от Лицея — момчетата се раздвижиха експедитивно и доизключиха останалите сензори. След тях — Восберх с момчетата си. Докато крачеше към гърбицата на Цитаделата, Стен съзнателно изключи всякакви тревоги, че няма да се справят. Трябваше да приеме, че са професионалисти. И че всичко, което е намислил, ще подейства.

Кърия кимна на коменданта на Цитаделата и пристъпи до ръба на подиума. Беше си подготвил реч. Но после усети дълбоко в мозъка си едно помръдване. Помръдване, за което той знаеше, че е духът на Таламеин.