Алън Кол - Вълчи светове

Кърия преди всичко представляваше нагледно доказателство, че дори в условията на сурова теократична диктатура е възможно един простак да се изкатери до върха. Стига само да има определени качества. В случая с Кърия тези качества включваха абсолютна преданост на Вярата на Таламеин, добра физика, липса на загриженост за собствената безопасност и тотална безскрупулност.

За пръв път Кърия се беше отличил като подофицер, когато един янски кораб бе спрял някакъв малък космически съд. Вероятно изгубил се търговски кораб, по-вероятно — контрабандитски.

Командирът на Кърия сигурно щеше да се задоволи само с избиването на целия му екипаж за назидание. Но докато издаде заповедите, абордажното отделение на Кърия изкла екипажа до крак и после, за да се предпазят от обвинения в мародерство, гръмнаха кораба.

Чак толкова фанатизъм не можеше да не донесе на жадния за кариера Кърия заслужена награда — моментално преместване на един външен патрул, много близо до „границите“ на Ингилдовия участък от купа, преместване, направено вероятно с надеждата, че Кърия скоро ще се превърне в легенда в чуждата територия. Най-добре — в посмъртна легенда.

Но късметът, изглежда, избира шантавите и въпреки голямото усърдие на янските врагове Кърия оцеляваше, макар да обитаваше тяло, приличащо на произведение на някоя недоучена шивачка, упражнявала се по него поне няколко месеца.

В своето издигане Кърия успя да сплоти група млади янски офицери, всички точно толкова фанатични и амбициозни, като него самия.

По едно време Кърия стигна до Първи адютант на покойния генерал на янците, който една вечер му призна, че се борел с известно… влечение… към един от ординарците си. Докато свърши признанието, нещастникът издъхна — парадният кортик на Кърия се заби в гърдите му.

Кърия посрещна военния трибунал невъзмутимо. Съдещите го офицери се оказаха в капан. Или трябваше да го екзекутират, което щеше да го превърне в мъченик за следовниците му, или да го благословят и…

… А липсваше и подходяща фигура, която да поеме поста предводител на яничарите.

Отговорът беше неизбежен.

Когато Кърия се върна в залата на трибунала, завари парадния си кортик не само насочен с дръжката към него (с върха напред щеше да означава, че е осъден), но освен това щръкнал между плешките на един янски генерал.

Сега монотонно пееше гласът на янския жрец. Беше към края на традиционното четене от Книгата на смъртта, списъка на жертвите на Самера. Кадетите се бяха изпънали „мирно“. Освен жреческия глас, в залата цареше гробна тишина. Най-сетне жрецът завърши и затвори древната, подшита с черна кожа книга.

Генерал Кърия пристъпи напред със златен бокал в ръка и го вдигна високо. Като един, хилядата кадети вдигнаха високо също такива бокали.

— За урока на Самера — изрева генералът.

— За Убийството — отзоваха се кадетите.

Течността в бокалите лумна в пламъци като безброй малки факли. И Кърия и кадетите едновременно изляха горящия алкохол в гърлата си.

Стен погледна извисяващата се над него ледена стръмнина. Изкачването беше почти невъзможно и поради това — подстъп, където янците щяха да са най-уязвими.

Той погледна Алекс и сви рамене, сякаш да му каже „По-лесно няма да стане“.

Алекс вдигна едната си ръка. Стен стъпи на дланта му и мъжът от тежката планета го вдигна нагоре. Стен зашари по стената, намери пукнатина в леда, удари с юмрук по нея, клинът се заби дълбоко в леда и катеренето започна.

Най-важното нещо, напомни си Стен, е ритъмът. Бавно или по-бързо, катеренето трябва да е постоянно, ритмично движение нагоре и нагоре. След толкова столетия науката не беше направила много подобрения в изкуството на катеренето. Особено по лед. Очите на Стен шареха да намерят следващата издатина. Ако спреше на стената, без път надолу, на заранта, когато янските патрули го намереха, щеше да е само един отчаян труп.

След това стигна първия гаден участък — зейнало пространство гладък като стъкло лед. Озърна се бързо, търсейки, места за хващане, и извади шпайкомета.

Нацели цевта в леда и дръпна спусъка. Сгъстеният въздух изсъска и оръжието изстреля шпайка с халката дълбоко в ледената канара. Стен бързо щракна скобата, промуши през нея невероятно лекото катераческо въже и го размота надолу към Алекс.

По-лесно щеше да се действа с катераческа корда, но пък тя не беше подходяща като главно въже, което щяха да използват двеста и трима души. Алекс прикачи скобите си на въжето и се закатери нагоре.