Алън Кол - Вълчи светове

Които бяха: Цитаделата. Смъртно опасен октопод, в профил. На върха на стръмна планина. С черни петна по меката шиста, където дори снегът не можеше да залепне. Покрита със сняг и лед. Стен не го притесняваше катеренето. С това щяха да се оправят. Но ги чакаха ледените откоси, дълги по десетина метра и гладки като стъкло.

Стен потръпна.

Алекс погледна още веднъж високата един километър стена и прошепна:

— Тия висини не ми харесват. Момците отскачат като паднат. А Килгърите стават на кюфтета.

Стен се ухили, а Алекс прошепна по ларингофона си на Восберх и Филипс да се приближат.

Двамата запълзяха опитно през снега и се озоваха от двете им страни. Стен даде последните си указания. Беше доволен, че никой от двамата дори не повдигна вежди, като видяха невъзможната за катерене стръмнина. Филипс понечи да отвори уста за премиални, но Стен й изшътка.

— Искам да ги ударите, където най боли — напомни той. — Катедралата. Запалете я, Филипс. Твоята група отговаря за катедралата. Восберх — ти отговаряш за казармите. Сега би трябвало да са празни. Издухайте ги в ада, за отвличане. Ако видите офицер или преподавател — убивате го.

Замълча многозначително.

— Но ако можете, не убивайте кадети.

Восберх изръмжа нещо за бебенцата хлебарки, които щели да пораснат и…

— Те са деца — напомни Стен. — И когато войната свърши, предпочитам да се срещна с някой продажен дипломат, отколкото с разгневени родители или братя и сестри, които мислят само за мъст.

Восберх и Филипс — истински професионалисти — помнеха войните, които бяха спечелили, и превратите, в които бяха губили, затова приеха съображенията му.

Кадетите — освен ако не им се изпречеха на пътя — не бяха военна цел.

Някой потупа Стен по ботата. Той погледна назад и видя Кършайн. Беше донесъл алпинисткото му снаряжение. Стен въздъхна. И прие.

— Добре, можеш да дойдеш с мен.

Храмът беше осветен с мъждиви факли. Тъмни сенки и лъскаво злато. Хиляда млади янски гласове се извисяваха в ленивото монотонно бойно заклинание, старо цели поколения. Процесията на хилядата кадети се движеше с бавни, отмерени крачки през храма. Кадетите бяха облечени в абаносовочерни униформи с бели ширити.

В челото на процесията се намираше цветната стража, понесла две златни статуи. Едната беше на Таламеин. Другата беше на Ингилд, мъжа, когото янците наричаха „Истинския пророк“. Матиас и неговият баща, Теодомир, го наричаха с много други имена. „Истински“ и „пророк“ не бяха между тях.

Процесията беше в чест на янската Самера: Времето за убийство. В историята на Звезден куп Лупус това било отмъстителен рейд на малка група янци. Ударили една от малките луни около Санктус, която предпазвала планетата-столица от потенциално големи вълнения, и изклали всички. След това не могли да се измъкнат и зачакали неизбежното наказание от Санктус. Когато то дошло, не оцелял нито един янец. Кървава историческа отметка, с която янците страшно се гордееха.

Процесията мина през храма, покрай огромните статуи на янски воини и флаговете на много планети, които янците бяха обърнали в „правата вяра“ или унищожили. Храмът беше светая светих на янците.

Кадетите излязоха от храма и след като премина и последната редица, грамадните метални врати се хлъзнаха в жлебовете и се затвориха. След това кадетите тръгнаха в бавен марш по един коридор, толкова огромен, че през лятото влагата предизвикваше кондензиран „дъжд“ в не по-малко огромната трапезария.

В трапезарията цветната стража продължи с маршова стъпка по главния проход към огромната сцена и подиума, където чакаха почетният гост в черна униформа и военният факултет на училището.

Редиците започнаха да се пръскат и затъкаха черно-бели нишки по дългите проходи между масите, подредени за хилядата млади мъже, които скоро щяха да се включат в корпуса на яничарите.

След като цветната стража пристъпи пред сцената, генерал Кърия — почетният гост — и стотината членове на факултета станаха. От стената зад тях се чу пронизително шумолене и двадесетметровото знаме се спусна. Беше черно, със златен факел.

Генерал Кърия вдигна ръка и викна:

— Да бъде!

Цветната стража се поклони, обърна се кръгом и започна бавния си марш обратно към храма. Където щяха да поставят статуите на местата им и после тихо да се влеят в празненството.

Генерал Суитан Кърия презираше самоизтъкването. Освен сребърните пагони и тънката сребърна нишка на левия му ръкав, никакви други знаци не показваха, че той е предводителят на яничарите. В молитвите си той често си припомняше редовете от една от сутрите на Таламеин: „О, човече, от сан и битие ти гордост не търси, а цялата я събери в Славата, която е Таламеин, че само там е праведната гордост, а не в жалката суета.“