Алън Кол - Вълчи светове

— По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!

„А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.

„О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.

До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.

Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.

„Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.

От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.

Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.

Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.

Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.

„Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.

Работата обаче си е работа. Крачка напред.

— БАТАЛЬОН…

— РОТА… РОТА…

Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.

— Командирите на роти. Към корабите… води!

Чуха се команди.

И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.

И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.

И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…

Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински склона се спускаха отвесно. Само по четвъртия се виждаше вкопан от машини път, който се виеше до билото като змия. Път, осеян с живи и електронни постове на всеки двайсетина метра.

Цитаделата представляваше нещо повече от теологически център на войнската вяра/каста — тя също така беше терен за обучението на всички янски кадети.

Беше разположена на една не особено гостоприемна планета, близо до края на северния й континент. И със самата си външност обещаваше монашеска всеотдайност, аскетизъм и смърт — всъщност най-краткото обобщение на яничарската вяра.

Стен и наемниците му бяха успели да проникнат лесно дотук — с помощта на таланта му и на наземните лихтери на бхорите.

Бяха залегнали в подножието на една от стените, най-стръмната, която Стен можа да избере от видеоснимките, направени от въздуха. Най-стръмната и по тази причина — вероятно най-малко охраняваната, особено сега.

Високо над тях, на платото, се беше проснала самата Цитадела. Наподобяваше черен цефалопод, с изгърбения си център и изпънатите като пипала от него четири тръби на казармите, в които се помещаваха килиите на янските кадети.

В казармите се мяркаха светлини, червени върху снежната пелена. И в ума си Стен виждаше върха на „гърбицата“ — масивната постройка, включваща самия храм, гимназион, арена и административни офиси, виждаше как климатичните му мембрани вибрират, за да регулират вътрешния климат. Бяха жълтеникавочервени от светлините вътре и леко се движеха — досущ все едно диша живо същество.

Потисна мисълта, че цялата Цитадела е един жив, мислещ организъм — организъм, който един от наемниците още в първия миг кръсти „Октопода“.

Снегът зад Стен изскърца и до него допълзя Алекс. Ново проскърцване и след него допълзя неотлъчният Кършайн.

Стен потупа Алекс по рамото и му подаде очилата за нощно виждане, после се обърна да огледа наемниците по скалистия склон.

Двестата мъже и жени бяха облекли бели термални комбинезони и бяха залегнали в преспите. Опитното око на Стен можеше да различи по някое движение тук-там, но само защото знаеше къде да гледа. Камуфлирани в бяло бяха не само бойците, но и оръжията, и лицата им.

Поради което Стен леко се стресна, щом Алекс свали нощните очила и го погледна с големите си снежнобели очи. Трудно му беше да свикне с белите камуфлажни контактни лещи.

Стен се усмихна на явната шега да не се стреля, докато не виждаш… Алекс вдигна въпросително вежда над чисто бялата си очна ябълка. Стен отново стана сериозен. Не мислеше, че Алекс ще приеме шегата при сегашните обстоятелства.