Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Много рано, мили мои — извика домакинът. — Прекалено рано.

Заклещи се в ръцете им и започна да ги дърпа обратно през тълпата. Стен се стегна — войниците, както и котките, не се обръщат назад. Долови същата напрегнатост и в пръстите на Лайза. Кой знае защо, това малко го поуспокои и го накара да се почувства някак по-близък с нея. Сигурно беше заради споделената недоверчивост.

— Марр, наистина… Трябва да си ходим. И двамата утре ни чака дежурство и наистина нямаме време за…

Марр го прекъсна с презрително сумтене.

— Скапаното ви дежурство. Колкото до времето — то е просто нещо, измислено от учените типчета, за да не се случват всички неща наведнъж.

Задърпа ги напред през тълпата и след това по някакъв дълъг, пулсиращ в жълта светлина коридор. Стен отново се поколеба и усети как стегнатите пръсти на Лайза го стиснаха още по-здраво. Завиха на един ъгъл и изведнъж коридорът се разтрои в три различни цвята. Марр ги подкара по лявото — синьо — разклонение и по напрежението в прасците си Стен осъзна, че вървят нагоре.

— Двамата със Сенн ви държахме под око — каза Марр. — През целия прием. Чувствате се малко не на място, нали?

— Съжалявам — извини се Стен. — Не съм свикнал много да…

Марр махна небрежно с ръка.

— Не бъди глупав. Нашите събирания не са за светско приличие. Всъщност общото впечатление е, че предлагаме тъкмо обратното.

— О, боже — възкликна Лайза. — Знаех си, че ще се скапе. — Огледа притеснено тънката паяжина, в каквато се бе превърнал доскорошният й тоалет. — Виждате през нея, нали? Знаех си, че трябваше да сложа нещо…

Стен я придърпа към себе си, за да млъкне.

— Мисля, че се опитва да ни каже нещо друго.

Марр ги задърпа настойчиво напред, като се правеше, че не забелязва притеснението им. Профучаха покрай стаи, блеснали в призрачни цветове или затъмнени до невъзможни оттенъци на черното. Вече бяха близо до най-горното ниво — сектора на галерията — и макар двамата гости да не го знаеха, всяка стая представляваше истински шедьовър на изкуството. От тях се лееха аромати и звуци — изкусителни и подканящи, но Марр ги дърпаше настойчиво напред, без да спира да бърбори.

— Това е нещо специално — говореше им Марр. — Нещо, което само вие двамата бихте могли да разберете. Ще видите — ще го видите и ще разберете сами — защо двамата със Сенн построихме нашия дом точно тук.

Коридорът изведнъж разцъфна в откритото пространство и Стен усети на лицето си мекия, наситен с ухания полъх.

— Вижте — каза Марр. — Вижте. — Малката му космата ръчичка се разпери в широк жест, за да обхване… всичко.

Стояха на нещо, което най-лесно можеше да се опише като покривна градина. Странни екзотични растения ги загръщаха с меките си сенки, сгушваха телата им в лоното си, галеха… Какво? Лайза малко поуплашена се присви още по-плътно до Стен.

— Оттук — подкани ги Марр.

И те поеха след него по някаква лъкатушеща, потънала в сумрак пътека. Беше все едно да вървиш през низ от мехури. Мирис и ароматна светлина, привличаща… привличаща… и след това избухва в ново удоволствие. Звук, а може би съчетание от звук и светлина, и трепетно чувство. Стен усети как тялото на Лайза се отпусна в ръцете му.

После извивката на виолата се напрегна. За миг единственото, което Стен можеше да усети и узнае, бе прелестта на бедрото й. Марр все говореше и говореше… Стен неволно вдигна очи нагоре.

— Това става само три пъти в годината — говореше Марр. — Произведение на изкуството, което може само да бъде видяно, не и купено. — Той посочи сияещата глазура, отделяща висящата градина от реалния свят.

Стен видя сгушените планински ридове, откроени под лунната светлина, напиращи към купола на небосвода. Премести тежестта си и усети как кракът му се отри в някакво цвете. Последва тих, ароматен съсък и Стен почувства как кожата му пламва от тялото на Лайза при всеки допир.

— Гледайте — промълви Марр.

И Стен и Лайза се загледаха. Скалата по лицето на стръмнината под лунните лъчи изведнъж потъмня. Превърна се във все по-тъмна и по-тъмна чернота и накрая се оформи в стегнато, пулсиращо черно кълбо.

— Почакайте — редеше в унес Марр. — Почакайте… още мъничко… ето сега.

И тогава черното кълбо се взриви. Безмълвна фурия от бурни облаци се завихри в съцветия от черно на фона на луната. После облаците започнаха да кръжат, сливайки се като във фуния, която се понесе през долината, втурна се безшумно към планинските върхове от другата страна на дефилето…