Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Няма да отида!

— Не бъди такъв абсолютист, Стен. Помисли над поканата. Важи за двама, нали? Отговорът на проблема е прост. Свържи се с някоя позната ти невероятно чаровна млада дама и я вземи с теб. Това набързо ще попари амбициите на София.

Стен изпи чашата си и тъжно поклати глава.

— Адмирале, откакто кацнах на Първичен, се занимавам единствено с работата си. Не познавам никакви млади дами — да не говорим за невероятно чаровни.

— Е, добре. Може би Императорът ще пожелае лично да реши на кого да даде ръката на булката.

Стен пребледня.

Кулата в края на дългата тясна алея се тресеше от светлина. Над планините блесна грави-кола и прониза долината с фаровете си — поколеба се за миг, докато автопилотът се ориентира, след което със свисък се понесе над долината. След няколко мига още грави-коли прелетяха след нея — увиснаха за миг и след това се понесоха устремно към кулата.

Марр и Сенн бяха вложили в своята кула половината си кредити и най-вече ултраартистичните си души. Тя се издигаше като игла от широката основа към тесния си заострен връх. Беше построена от всякакъв възможен минерал, метал или кристал, реагиращ добре на светлина. За своето жилище Сенн и Марр не бяха прибегнали до никакви конвенционални материали. Строителните елементи бяха с най-различна форма и големина — леко овална буца можеше да се постави редом до идеален куб. Важна беше единствено светлината във всичките й форми. Червена светлина, лумваща от промяната в емоциите; синя светлина от миризмите на дивите животни в долината; и всички останали първични цветове от непрестанно променящата се влажност и температура на самата долина. Някои светлини примигваха от един оттенък към друг, сменяйки непрекъснато настроенията си; други оставаха с един цвят в продължение на часове — основните тонове на оркестъра от цветове.

Марр и Сенн мислеха за своята кула като за най-обикновено място, което наричаха „дом“. А тази нощ с пристигането на гостите той сияеше по-живо от всякога. Защото тази нощ приемът им беше много специален.

Устата на Стен изведнъж се напълни с гъста лепкава слюнка. Колкото и да кашляше, не можеше да я прочисти — тя сякаш само задръстваше още повече гърлото му. Нещо повече, ушите му пламтяха, пръстите на ръцете и краката му бяха като премръзнали, а езикът му — покрит с налеп. Мъчеше се да измисли какво да прави с пищната жена, притиснала се в него. Ръцете му шареха безпомощно от двете страни на тялото й и се мъчеха да решат какво да направят. Не помагаше дори това, че парфюмът на жената беше замислен — добре замислен — да възбуди похот у всеки мъж, умрял преди по-малко от последните деветдесет и шест часа. Накрая той сложи ръце на стройните бедра на жената, прегърна я леко в името на вежливостта и също така леко я избута от себе си.

— Ъъ… и аз се радвам, че те виждам, София.

София отстъпи и го изгледа с влажните си очи. Гледаше го с… е, с одобрение, помисли Стен, съжалил ужасно, че човек не може да носи нещо приличащо на бандаж под плътно прилепналата парадна униформа на офицер гурка.

Тя отново му се лепна в разтапяща тялото прегръдка и прошепна в ухото му.

— Колко време мина, Стен, любов моя… мога да… мога… Знаеш…

Мда. Стен наистина знаеше. Спомняше си я добре, мерси, и всичките му спомени бяха приятни. Бедата беше в това, че почти не позна София, когато се появи пред него. Не че не беше приятна за гледане — ни най-малко. Но в ума си той бе закрепил портрет на пряма деветнайсет или двайсетгодишна жена, с тъмен, късо подстриган ореол от коса и очи, които питаха и оценяваха нещата такива, каквито са. Вместо това сега виждаше жена с хирургически съвършени извивки и с бляскав водопад от коса, стигаща малко под задника й. И само косата я покриваше. София беше гола според най-изтънчената мода, кожата й беше напръскана тук-там с многоцветен гланц. Все пак си беше София донякъде. София — с жадни, знаещи очи.

В този момент Стен адски съжаляваше, че я беше представил в двора.

— Ти… страхотно изглеждаш, София — успя да отрони той, докато се мъчеше лекичко да я избута от себе си. Не че не обичаше да държи гола жена в прегръдката си, просто щеше да му хареса повече, ако не го гледаха всички.

— Толкова неща имаме да наваксаме… — Тя сложи меката си длан в неговата. — Хайде да идем някъде да си поговорим насаме.

Стен се остави да го поведат като малко послушно пале.

— Ето ни го пиенето, Стен — настигна го така желаният глас зад него. — Не можеш да повярваш, че умничкото сервоботче, дето са го… аа… ъъ… Стен?