Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Моля да ме извините, сър — каза най-сетне той, — но не разбирам. Може би пропускам нещо, но какво общо има Годфри Алейн с капитана на вашата охрана?

Лицето на Императора посиня от гняв и той понечи да се изправи. Но се спря, вдиша дълбоко и отново седна, едва овладял гнева си.

— Прав сте, капитане. Прекалих. — Отново си пое дъх. — Е, добре. Нека да обясня. Тази… злополука поставя всички ни в един уязвим и грешен свят. И ако вие вярвате, че е било злополука, тогава ми го кажете веднага, защото очевидно съм назначил неподходящ човек.

Стен поклати глава.

— Не, сър. Не мисля, че е било злополука.

— Добре. Сега да ви обясня целия фон. И съм убеден, че не е нужно да ви казвам, че нито една думичка, която ще кажа, не трябва да бъде повторена.

Той помълча и добави:

— Най-напред, Алейн дойде, за да се види с мен.

Стен се изненада. Вечният император се среща с един терорист? Това бе в пълно противоречие с имперската политика. Но пък Стен помнеше кой прави имперската политика и си задържа устата затворена.

— Имаше предложение — аз съм сигурен, че е било сериозно, иначе нямаше да се вържа толкова — да облекчи проблемите ни със системата Таан. Казано по-просто, искаше да спретне буферна зона, неговите „Гранични светове“ — под моя егида — между Таан и Империята.

— Но това нямаше ли да го направи предател на собствените му хора?

Вечният император му отвърна с мрачна усмивка.

— Предателят за едни е патриот за други… Според мен на Алейн и хората му най-после се е набило в главите, че те са тия, които пускат кръвта. Всеки път, когато Таан се задействат, а ние им отмъстим, те са тия, дето се нахендрят. И пак те са тези, които поемат цялата вина и не получават нищо в замяна.

— И така той си е уредил тайна среща с вас? — попита Стен, попълвайки празнините. — Таанците са го разбрали и са побързали да го спрат.

— Не е толкова просто. Да, той щеше да се срещне с мен. В един момент. Но най-напред трябваше да има подготвителна среща с един от най-добрите ми дипломатически сътрудници. Крейгуел.

— Един от неидентифицираните трупове в бара? — предположи Стен.

— Точно така. И ще си остане неидентифициран. Официално, тоест.

— Други жертви в бара, за които трябва да знам?

Последва дълго колебание. След което Императорът поклати твърдо глава: „Не“.

— Погрижи се само за Крейгуел и Алейн. Значи беше замислено да стане така. След размяната на обичайната парола Алейн и Крейгуел уж трябваше да помолят за сепаре „В“. То беше резервирано за тях и обезопасено. След това Алейн трябваше да изложи плана си и ако успее да убеди Крейгуел в искреността си, щяхме да предприемем следващата стъпка. Лична среща с мен.

— Но тогава се е намесила Таан — каза Стен.

— Възможно е. Но не бъди толкова сигурен. В това нещо са забъркани поне пет страни и всяка от тях има основание да предотврати всякакви преговори. Може да са били Таан. Може да е бил някой от нашия лагер. Кой знае — може да е бил и някой от хората на Алейн. Все едно. Точно това искам да разбереш.

— Но защо аз, сър? Звучи като работа за ченге. А аз не съм скапано ченге…

— Не, капитане. Това не е работа за полицията. Ситуацията е твърде деликатна. Полицията разследва. И, официално, ще спипат няколко заподозрени и те ще бъдат наказани публично.

Наведе се към Стен да придаде повече тежест на следващите си думи:

— И те ще са изкупителни жертви. Не ми пука колко виновни ще са. Стига да имаме някой, когото да хвърлим на лъвовете за тълпата. Защото много е възможно онова, което откриеш, да остане строго секретно през следващите сто години.

Изгледа Стен много хладно.

— Достатъчно ясен ли съм, капитане?

— Да, сър. — Стен се изправи. — Ако това е всичко, сър. — Отдаде чест с отсечен жест.

— Да, капитане. Това е всичко. Засега.

Стен се обърна кръгом и излезе.

— Пийте, чеени! — ревна Динсман. — Днес аз плащам всичко. — Тресна юмрук на масата да привлече вниманието на бармана и му даде знак за още шест големи халби наркобира с по един синталк за подложка. Приятелите му на маса изсъскаха одобрително. Динсман изгледа с възхищение как Усидж, най-добрият му авер в групата, награби еднолитровата халба, размърда челюстите си и изля всичко в широкото си гърло, без да преглътне или да се задъха. — Ха така, Усидж, стари друже. Удари ги и двете и остави място за още.

Разбира се, излочването на цял литър наркобира на една глътка не беше кой знае колко велико постижение за Усидж, както и за останалите. Люспестите им кореми можеха да се издуят до почти всякакви пропорции и единственият видим признак за напоркване, проявяван от пзаврите, беше да придобият малко по-тъмночервена оцветка.