Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Е, мен май ми свършва времето да пусна това в пощата. Дано при теб всичко е наред, друже.

Стен се изкиска наум и угаси писмото. Същия стар Алекс, мърморещ когато турът е много горещ, и мърморещ, когато е много мек. Но за службата му на Първичен свят беше прав. Изглеждаше мека — при това опасно мека. Стен беше поразровил записките, оставени от предшествениците му. През последните няколко века бяха почти потискащи с липсата на екшън. Но малкото пъти, в които се бяха случвали неща, забеляза той, ситуацията обикновено се оказваше много кървава и много политически заплетена. След годините, прекарани в секция „Богомолка“, кръвта не притесняваше особено Стен. Но политиката… от политиката на човек кожата му можеше да настръхне.

Забравил колко е малка квартирата му, Стен се отпусна назад в стола си и удари главата си в стената. Изстена, след като ударът му напомни за махмурлука, от който страдаше. Единственият ефект от яхнията „Анджело“ бе да потисне алкохола и да му позволи да остане още с Императора. На следващия ден беше изкарал криво-ляво службата си, което не му остави за следващата нощ никакъв лек, освен да изпие докрай горчивата чаша на агонията от утайката в главата си. Предната нощ се беше заклел пред себе си, че днес ще е чист като ангелче. Нито капка от дяволския стрегг нямаше да капне на устните му. Само това беше изходът. Неприятното бе, че точно в този момент искаше не стрегг, а една хубава студена бира.

Той изчегърта тази мисъл от ума си, отпи глътка свята водица и огледа стаята си. Грозноватата жена на стената зяпна в него. Стен отново изстена наум и потърси друго място, където да отмори гуреливите си очи — само за да намери същата жена, също така зяпнала в него. Всъщност където и да погледнеше, отново намираше нея — грозноватата жена с мършавото лице и любящи очи.

Стените на стаята бяха покрити с нейния портрет, наследство, както бе научил Стен, от неговия предшественик. Наик Раи, ординарецът на Стен, го бе уверил, че предишният му старши е бил великолепен капитан на охраната. Сигурно, но беше калпав художник — почти толкова калпав, колкото и вкусът му към жените. Поне така бе помислил Стен отначало, когато зяпна стенописите, отрупали стените. След една седмица съжителство с дамата беше заповядал да махнат лика й — да го издухат с бластери, ако се наложи. Но след това тя бе започнала да го обсебва и той отмени заповедта — не беше много сигурен защо. Докато най-сетне не го осени: човекът наистина беше обичал жената, колкото и да беше грозна.

Архивите го доказваха: капитанът се бе изявил като точно толкова трудолюбив, всеотдаен и професионален, колкото всяко същество преди него. Макар и по-възрастен от Стен, си беше осигурил дълга и обещаваща кариера. Но напук на всичко това беше използвал всички възможни връзки, за да си уреди страничен трансфер на една задънена служба, на някакъв граничен пост. И малко преди да напусне се беше оженил за жената на рисунката. Императорът беше предал булката на младоженеца. Стен напълно разбираше какво е станало. За няколкото месеца, откакто бе дошъл, тук схвана, че точно този пост е подходящ само за ерген или за някой, който не се интересува много от съпруга и семейство. Просто часовете на деня не стигаха, за да си свършиш работата както трябва. И добрият капитан беше разбрал това достатъчно добре, за да зареже всичко заради грозноватата жена на картините.

Стен помисли, че трябва да е бил мъдър човек.

Оставеше ли човек стенописите настрана, другото в стаята се свеждаше до вечната дилема в едно ергенско жилище: джунглата от вещи, както лични, така и свързани с работата. Не че Стен не знаеше къде е всяко нещо — беше с организиран ум и трупаше нещата си на подходящите купчини. Бедата бе в това, че купчините имаха свойството да се сливат една с друга, малко като текущите му интереси. Професионалните му проучвания например се смесваха с терзаещ глад за история — чиято и да е история, все едно. А наред с това бяха безспорните технически трудове, от които имаше нужда едно военно същество от четиридесети век, както и любопитството му към техниката, свойствено за човек, роден на Вулкан. Също така, откакто бе напуснал Вулкан, Стен се бе превърнал в жаден читател на почти всичко, което му попадне.

Два предмета в частност илюстрираха сблъсъка между личното и професионалното: един от ъглите беше запълнен с многопластова карта на замъка, обкръжаващите го сгради и дворцовите терени. Всеки от секторите й беше с височина от поне два метра и предлагаше двуизмерен изглед на всяка уличка, цепнатина и всекидневна на комплекса. Стен беше изровил картата в един прашен архив след първия месец на работа, когато разбра, че поради самите размери на крепостта и терените и ще е невъзможно дори веднъж да я обходи пеш. А без личното, подробно познаване на всеки имперски сантиметър на зоната нямаше да може да изпълни основната си функция — тоест да опази сигурността на Императора.