Алън Кол - Завръщането на императора

Най-накрая погледна.

Прогнозата беше, че вероятността Вечният император да е жив е деветдесет процента.

След тази новина Кес се задейства.

Далеч от този дебат се намираше друго невероятно щастливо същество.

Господин Еку се беше потрудил здравата след срещата си с Махони. Докато неговите помощници разглеждаха законовите основания, древни и съвременни, той много внимателно загатна идеята за предложението на Стен: да се сформира безпристрастен трибунал, който да съди Тайния съвет за покушението над Вечния император.

Разбира се, подобен въпрос не можеше да бъде поставен директно. Но след като се увери, че в ограничения набор от системи, с които работеше, съществата със сигурност нямаше дори и да намекнат за неговата нелоялност, и съвсем не биха се разбягали, обхванати от паника заради неговото присъствие, той успя опипом да открие пътя към целта си.

Беше разбрал, че ако подобен трибунал бъде предложен, има същества, които би могъл да склони да се присъединят към заседателите. Щеше да е много трудно, но далеч не невъзможно. Преди да отправи запитване, създанието Манаби имаше нужда от законова основа за свикването на такъв трибунал. Ако нямаше такава, цялото начинание щеше да се окаже безсмислено.

Господин Еку намери своя прецедент.

Както и предполагаше, отговорът се коренеше в ранните дни на Империята. По времето — преди около две хиляди години, — когато по голямата част от Империята дори не беше съществувала. Всъщност местата, които сега бяха гъсто населени и се смятаха за същинското сърце на Империята, тогава са били само диви покрайнини, където законите не са значели почти нищо, а редът е бил само празна дума. Време, в което е можело да изминат цели шест години, преди Имперски окръжен съдия да посети някой от регионите, за да разреши местните спорове.

Вечният император бе бил напълно наясно, че много неща могат да се объркат, ако се оставят без надзор. Затова бе насърчил създаването на местни магистратски тела, овластени с правомощията да разрешават почти всички цивилни искове. Техните решения са можели да бъдат обжалвани пред Имперския губернатор, но времето, необходимо, за да се стигне до изслушване, а какво остава за произнасяне на присъда, било толкова огромно, че малцина се възползвали от тази възможност.

В случай на углавни, заплашващи живота престъпления, Императорът бе бил далеч по-предпазлив. Господин Еку можеше да разчете съмненията му, скрити между редовете. Затворите и екзекуциите лесно можели да станат средство за отмъщение. Едва ли Вечният император бе бил толкова загрижен за моралността на подобни действия, по-скоро е бил неспокоен, че подобни неразрешени престъпления ще създадат допълнителна нестабилност, кървави разправии и разрастващи се войни.

В такива случаи магистратите били леко ограничени в правомощията си. Ако заподозрян опасен престъпник бъдеше изправен пред тях, те можеха само да определят дали е вероятно такъв вид престъпление да е било извършено, какво точно би могло да е и каква е вероятността съществото пред тях да е отговорно. За да определят уликите, те призовавали свидетели — като можели да ги докарат на свидетелската скамейка със сила, ако се налага, да арестуват всички заподозрени и да задържат за обида на съда всеки, който им се опълчи.

Ако доказателствата сочели към заподозрения на подсъдимата скамейка, трибуналът имал правото го подведе под отговорност. Ако го сметнели за особено опасен, можели да го пратят в затвора, докато пристигнеше Имперски съдия, който да разгледа случая.

Системата работела толкова добре, че Императорът я беше запазил хиляди години. Така че господин Еку имаше не един случай, на който да основе претенциите си, а милиарди.

Беше намерил средството за постигане на правосъдие. Сега се нуждаеше от съдии.

Едрото ченге, което се разхождаше из доковете беше в доста кисело настроение. Грозноватият „Сантана“ беше напълно притихнал — досущ като мястото, на което се беше приземил. Люковете останаха здраво заключени въпреки нееднократните усилия да накарат някого — когото и да е — да отвори.

Лейтенант Скинър ругаеше тихичко и хвърляше мрачни погледи към бездейните работници, които се присмиваха на усилията й. Нейният отряд от стачкоизменници остана безмълвен. Ако подигравките на тълпата ескалираха в насилие, те бяха твърде далече от собственото си отделение, за да могат да очакват някаква подкрепа. Нямаше да има репресивни мерки. КДТ-профсъюзът беше твърде силен, а джобовете му твърде дълбоки, дори и в тези времена на небивала безработица.