Джаки Колинс - Кучката

Госпожа Дийн Костело се разсмя. Защо точно това наперено копеле? Каква смелост! Какво хладнокръвие!

Според Фонтен къщата в Челси изглеждаше леко занемарена. При развода Бенджамин задържа къщата в Белгрейвия, а на нея купи тази невзрачна, по нейна преценка, постройка.

Естествено, къщата съвсем не беше невзрачна с петте си спални, три приемни и обширна градина, но все пак не беше палатът в Белгрейвия — с басейн, сауна, кинозала, вътрешен асансьор и градина на покрива. Беше я мебелирала набързо, преди да замине за Ню Йорк. Бедата беше, че там живееше само мисис Уолтърс, дългогодишна предана икономка. Сега стаите миришеха на влага и застояло, дори се разнасяше, макар и слаба, миризма на котешка урина.

— Господи! — извика Фонтен. — Защо никой не е проветрявал тази къща? Защо няма свежи цветя?

Поли сви рамене. Къщата на Фонтен не влизаше в задълженията й.

— Госпожо Уолтърс! — изкрещя Фонтен.

Възрастната жена тичешком се завтече от кухнята.

— Добре дошли у дома, мисис Халед.

Фонтен я прекъсна с порой оплаквания, Рики влезе, помъкнал част от багажа. Поли му смигна.

— Казах ти, че няма да е лесно — прошепна тя в ухото му, когато мина покрай него.

Нико се регистрира в хотел „Ламонт“ и поиска апартамент. Показаха му един доста малък с прозорци към задния двор. Той подаде на пиколото банкнота от пет лири и каза:

— Почакайте тук за минутка — после вдигна телефона и повика управителя.

Мистър Греъм, управителят, чиято грижа в момента бе да предотврати масовото напускане на кухненския персонал, пристигна след десет минути. По-рано същия ден той уволни един помощник-готвач, когото хвана да краде пържоли — изнасяше ги от заведението по момчето, което хвърляше боклука. При новината за уволнението останалите работещи в кухнята заявиха, че или крадецът остава, или те всички напускат. Господин Греъм все още не бе решил какво да прави.

— Да, сър, какво мога да направя за вас? — попита той рязко и дори остро, имаше си сериозни грижи все пак.

Нико започна с приятен глас:

— Хубаво, много комфортно — приближи се до мистър Греъм, предложи му пура и съучастнически сложи ръка на раменете му. — Господин Грийн, за пръв път отсядам в хотела ви. Мястото ми бе препоръчано от приятели в Бевърли Хилс, но апартаментът… как да кажа… Може би трябва да опитам все пак в „Конот“.

След петнайсет минути бе настанен удобно в най-хубавия апартамент на хотела. Господин Греъм добре познаваше кой разполага с пари.

Фонтен едва дочака да се отърве от Поли и веднага звънна на Ванеса Грант, най-добрата й лондонска приятелка.

— Върнах се — съобщи тя театрално. — Уморена и разнебитена. С нетърпение чакам да те видя. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Ванеса се поколеба. Със съпруга й Ленард имаха други планове за вечерта, но когато Фонтен искаше нещо, нямаше смисъл да се спори.

— Добре — каза тя.

— Добре — имитира интонацията й Фонтен. — Благодаря за милото посрещане!

— Не те очаквахме преди идната седмица…

— Знам, знам. Наложи ми се да променя плановете си заради обира…

— Какъв обир?

— Скъпа, нима не си чула? Всички вестници в Ню Йорк писаха.

Побъбриха още известно време, уточниха къде да се видят, след това Фонтен с привидно безразличие попита:

— Да си чувала нещо за мъж на име Нико Константин? Американски грък, мисля, че живее в Бевърли Хилс.

— Не, името не ми говори нищо. Кой е той? Някой нов млад любовник?

— Трудно ще мине за млад, по-скоро зрял.

Ванеса се засмя.

— Не ми звучи в твоите уста. Богат ли е?

— Всъщност не знам… Може би.

— Ще го доведеш ли довечера?

— Не, разбира се. Имам среща с един божествен италиански граф, който ще долети специално, за да ме види.

Ванеса въздъхна, беше женена от дълги години и имаше няколко деца.

— Понякога ти завиждам.

— Знам — отвърна Фонтен, — ако си добро момиче, ще ти го прехвърля, когато ми омръзне. На двайсет и шест е — истински жребец!

Нико се усети, че няма представа как да се свърже с Фонтен. Беше сигурен, че тя ще го чака на летището, и дори не взе телефона й. Глупаво наистина, но жените обикновено го чакаха, пък и след еротичното им преживяване в самолета той беше сигурен, че Фонтен няма да хукне така внезапно. Въпреки че за хукване не можеше да става въпрос — паспортната проверка и митницата му отнеха час, но поне да беше оставила съобщение.

Обади се в рецепцията, каза на дежурния името й и помоли да му намерят телефонния номер и адреса й. След половин час му дадоха номера в лондонския офис на Бенджамин Ал Халед. Леденостудена секретарка заяви, че не е възможно да му съобщи номера и адреса на бившата мисис Халед, ако господинът иска да й остави съобщение, да пише, те ще й предадат. Нико приложи целия си телефонен чар, не така ефектен като на живо, но достатъчно убедителен, че най-сетне да получи номера.