Варлам Шаламов: Кучката Тамара

Кучката Тамара я доведе от тайгата нашият ковач — Мойсей Мойсеевич Кузнецов. Ако се съди по фамилията, професията му беше наследствена. Мойсей Мойсеевич беше родом от Минск. Беше сирак, както впрочем личеше от името и презимето му — при евреите името на бащата се дава на момчето само и задължително, когато бащата е починал преди раждането на сина. Беше научил занаята още като дете от чичо си, също ковач, както и баща му.

Жената на Кузнецов, сервитьорка в един мински ресторант, била много по-млада от четиридесетгодишния си съпруг и през тридесет и седма година по съвет на най-добрата си приятелка, която работела в бюфета, написала донос срещу мъжа си. През онези години това беше много по-сигурно от какъвто и да е заговор или клевета, по-сигурно дори от някаква си сярна киселина — мъжът й, Мойсей Мойсеевич, веднага изчезнал. Той беше от онези ковачи, които можеха да изковат роза. Инструментите, с които работеше, си ги беше направил сам. Щипците, длетата, чуковете, наковалните бяха без съмнение изящни, което говореше за любовта му към професията и за това, че е майстор, който влага душа в своята работа. Не става дума просто за симетрия или асиметрия, а за нещо по-дълбоко, по-вътрешно. Всяка подкова, всеки гвоздей, изковани от Мойсей Мойсеевич, бяха изящни и върху всеки предмет, излязъл изпод ръцете му, личеше печатът на неговото майсторство. Завършваше работата си над всяко нещо със съжаление — все му се струваше, че трябва да удари още веднъж, да го направи още по-сполучливо, още по-удобно.

Началството го ценеше много, макар на геоложкия участък да нямаше много работа за ковач. Мойсей Мойсеевич понякога си позволяваше шеги с началниците, които му прощаваха заради неговата отлична работа. Така веднъж той увери шефовете, че свределите се закаляват по-добре в масло, отколкото във вода, и началникът изписа за ковачницата краве масло, наистина, в нищожно количество. Кузнецов пускаше мъничко от него във водата и върховете на свределите засияваха с мек блясък, какъвто никога не се получаваше при обикновеното закаляване. Останалото масло Кузнецов го изяждаше с помощника си, който удряше с чука. Скоро след това доложиха на началника за „комбинациите“ на ковача, ала не последваха никакви репресии. По-късно Кузнецов настойчиво уверяваше началника във високото качество на „масленото“ сондиране и издейства да му дадат от склада мухлясалото масло. Претапяше го и се получаваше топено, леко нагарчащо масло. Беше тих, добър човек и никому не мислеше злото.

Нашият началник познаваше всички „тънкости“ на живота. Беше се погрижил като Ликург в неговата държава в тайгата да има по двама фелдшери, по двама ковачи, по двама счетоводители. Единият фелдшер лекуваше, а другият теглеше черната работа и шпионираше колегата си — да не би да извърши нещо противозаконно. Ако фелдшерът злоупотребеше с наркотиците — с различните „кодеинчета“ и „кофеинчета“, той биваше разобличаван, наказван и отиваше да работи обща работа, а колегата му, след като съставеше и препишеше акт за приемане, се настаняваше в медицинската палатка. Според идеята на началника резервните кадри от „специалисти“ не само осигуряваха замяна в нужния момент, но и спомагаха за дисциплината, която, разбира се, веднага би се влошила, ако поне един специалист би се почувствал незаменим.

Но счетоводителите, фелдшерите, десетниците се сменяха доста безразборно, затова не се отказваха от чаша спирт дори ако им я даваше провокатор.

На ковача, избран от началника като „противовес“ на Мойсей Мойсеевич, така и не му се случи да държи чука — Мойсей Мойсеевич беше безупречен, неуязвим, а и квалификацията му беше много висока.

Тъкмо той беше срещнал на пътеката в тайгата това якутско куче с вид на вълк — кучка с ивица протрита козина на белите си гърди — беше куче от впряг.

Наблизо нямало нито селище, нито якутски станове — кучето изникнало пред Кузнецов и той здравата се изплашил. Мойсей Мойсеевич си помислил, че е вълк, и хукнал назад по пътечката, като зашляпал с ботушите си — след него вървели други.

Но вълкът легнал по корем и запълзял към хората, като въртял опашка. Те го погалили, потупали го по изпосталелите хълбоци, нахранили го.

Кучето остана при нас. Скоро стана ясно защо не е рискувало да търси истинските си стопани в тайгата.

Беше женско и му дошло време да ражда — още първата вечер започна да рови дупка под палатката ни — забързано, като едва се отвличаше за приветствията на хората. Бяхме петдесет души и всеки искаше да го помилва, да го погали, да разкаже, да предаде на животното собственото си желание за ласка.