Джаки Колинс - Шансове

— Махайте се! — закрещя панически тя. — Пуснете ме!

Двамата я сбутаха за последен път, грабнаха чантата и изчезнаха.

Джино не каза и дума за видяното на седналата до него жена, която все още забиваше дългите си нокти в дланта му. А беше видял как светлините на Ню Йорк изчезнаха… Единственото, което направи, беше малко насила да се закашля, за да не се издаде.

Затова не се изненада, когато започналият да се спуска към летището самолет, промени курса си и се издигна нагоре.

В първия момент никой не реагира. После салонът се изпълни с възбудени реплики. Явно Джино не беше единственият забелязал черното пространство под тях.

Дамата до него се надигна.

— Какво става? — попита тя. — О, Господи! Като че ли вдигат колесниците…

— Не се тревожете — успокои я внимателно той. — Мисля, че в Ню Йорк имат някакъв проблем.

— Проблем? — гласът на жената рязко се извиси. Тя пусна ръката му, но само за малко, колкото да опъне една глътка от бутилката си. После отново се вкопчи в него, лицето й беше побеляло. — О, лошо ми е…

— Не пийте тогава.

Тя възмутено го изгледа. Съвсем по женски, помисли си Джино, поне по едно нещо всички жени си приличат — мразят да ги критикуваш.

— Ужасно ми е горещо — оплака се Лъки. — Откога седим в тук?

Стивън се взря в мъждукащия циферблат на часовника си.

— Близо два часа.

— Два часа? Мили Боже! Както е тръгнало, можем да си останем и до сутринта.

— Вероятно…

— И това е всичко, което можеш да кажеш. Вероятно! Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук.

— Ами открий го.

— Майната ти! Наистина си като трън в задника.

Той не й отговори. Тя не виждаше за какво да се заяде.

Но Лъки не понасяше тъмнината. И бездруго беше отвратително, че е затворена в една висяща кабина кой знае колко етажа над земята, в непрогледен мрак, ами трябваше да й се случи да бъде заедно с някакъв пълен идиот!

— Как се казваш? — не издържа тя.

— Стивън Баркли.

— Аз се казвам Лъки.

— Ти за глупак ли ме вземаш?

— Не се майтапя с теб, името ми наистина е Лъки 1 1 Щастливка — Б.пр. — тя повтори името си буква по буква. — Това е!

Той пък си пожела да извади късмет тя да млъкне. Може би щеше да успее да дремне или най-добре да спи до сутринта… или докато им помогнат да излязат оттук.

— О, Господи! Не издържам повече! — Лъки се изправи и заудря с юмруци по панела на асансьора. — Помо-о-щ! — закрещя тя. — Помогне-е-ете! Ей, хора! Помощ! Затворени сме в асансьора!

— Няма никаква полза от това — бавно каза Стивън и категорично заяви: — Няма кой да те чуе.

— Откъде знаеш?

— Много е късно. Всички са напуснали сградата.

— Глупости! Дрънкаш врели-некипели! Ами ти си тук, нали? И аз съм тук. Следователно може да е пълно с народ.

— Не мисля, че е така.

— О, ти не искаш да мислиш, че е така.

Горещината в асансьора стана непоносима. Стивън съблече сакото си и разхлаби възела на вратовръзката си, но потта сякаш извираше от тялото му. Запита се дали Ейлийн се безпокои за него. Но защо пък трябваше да се тревожи? Нямаха среща.

— Някой очаква ли те? — попита той.

— А?

— Имаш ли среща с някого тази вечер? Ще се разтревожи ли като не отидеш?

Това беше страхотен въпрос. Ами… Какво да му отговори? Че няма никаква среща и че е щяла да обикаля безцелно баровете… Че на никой няма да му пука къде е…

— Откъде си сигурен, че не съм омъжена?

— Не говориш като омъжена жена.

— Оу! И как говорят омъжените жени?

— Със сигурност не като теб.

— Браво, бе! А ти? Женен ли си?

— Разведен.

— Ха! И не можеш да я прежалиш, а?

Сдържа се да не й отговори грубо, макар че си го заслужаваше. Тази жена започваше да му лази по нервите.

— Май улучих, а?

— Ще се опитам да дремна — сковано каза той, без да отговаря на заяждането й. — Предлагам и ти да направиш същото.

— Да спя?! В тоя кафез! Сериозно ли говориш?

— Да, сериозно говоря.

Тя реши да го провокира, трябваше да прави нещо, за да минава времето, иначе щеше да полудее.

— Имам идея, която е по-добра от спането — интригуващо подхвърли тя.

— Каква ти е идеята?

— Защо не се изчукаме?

Въпросът й увисна във въздуха. Стивън не отговори.

— Става ли? — подразни го тя.

— Ако си спомняш — бавно започна той, — когато прекъснаха тока и асансьорът спря, единственото ти желание май беше да ме държиш далече от себе си.

— Така беше. Но ти си беше един непознат. А сега вече сме стари приятели.

— Не съм убеден.

— Ами бъди, кой ти пречи. Аз съм на двайсет и седем години, с приятна външност, повярвай ми, и с хубаво тяло. Хайде, Стивън еди-кой-си, давай, ще бъде върховно. Имаш думата ми.