Джаки Колинс - Шансове

— Не, не, разбира се — поколеба се за миг Стивън, макар че беше убеден, че точно това е имала предвид.

Тя се изхили.

— Е, аз пък си го мислих. Нищо не може да те разтовари по-добре от едно готино чукане.

Коста дремеше върху канапето, когато телефонът иззвъня. Протегна ръка и в тъмнината събори настолната лампа на малката масичка, която падна и се разби на парчета. Чак тогава осъзна, че се намира в кабинета си. Надигна се и все още неразсънен съвсем, опипом тръгна към бюрото си. Вдигна слушалката.

— Да?

— Коста?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Дарио. Вече бях загубил надежда, че ще те открия. Звънях в клуба ти, после у вас… добре, че най-накрая се сетих, че може да си още в кабинета си… Господи! Толкова се радвам, че се свързах с теб.

Дарио. Коста вътрешно се напрегна. Момчето го търсеше само когато имаше нужда от нещо.

Не се излъга.

— Коста, трябва да ми помогнеш — думите на Дарио се застъпваха. — Случи се нещо ужасно… Искам да се отърва от един…

— Не говори по телефона — изстреля бързо Коста.

— Няма да е сложно — не се вслуша в съвета Дарио. — Само да се разкара от апартамента.

— Млъквай! — почти изсъска Коста, за миг си представи, че телефонът се подслушва. Макар че всяка седмица специалист проверяваше офиса, никога не можеше да е абсолютно сигурен.

— Коста, трябва веднага да предприемеш нещо — гласът на Дарио вече трепереше. — В апартамента съм с един луд, който иска да ме убие… заключих го в спалнята, но…

— Изчезвай моментално оттам — нареди Коста. — Отиди в някой хотел и ми се обади утре. Ще видя какво мога да направя… не се тревожи…

— Ти не разбираш — в гласа на Дарио прозвуча неподправена истерия. — Няма как да се махна оттук, заключен съм, а ключовете ми са в него.

Коста разбра, че нещата не търпят отлагане. Започна бързо да прехвърля през ума си какво да предприеме.

— Полицията… — започна той.

— Това не ми върши работа — прекъсна го Дарио. — Ще се разчуе, а това няма да се хареса на баща ми.

Картинката се изясни съвсем. Един от партньорите на Дарио неочаквано се бе оказал опасен.

— Добре, ще се обадя на едно място — бавно каза Коста. — Не прави глупости и спокойно изчакай.

— О, Господи! — изкрещя паникьосан Дарио в слушалката. — Мили Боже! Той… излиза… Коста, помогни ми… Коста! Ох, Господи…

С леко изщракване линията прекъсна.

Кери се отдръпна и опря гръб в един от ъглите на супера. Очите й бяха широко отворени и ужасени, кръв капеше от разкъсаните й уши. Шумът и суматохата в халето набираха сила. Освободената й от шнолите коса се разпиля около лицето й. От стомаха към гърлото й се надигна жлъчка и тя конвулсивно стисна зъби. Ще повърна. О, Господи, ще повърна!

Трясък на счупени стъкла надделя шума и проглуши ушите й. Миг след това го изместиха крясъците на две жени, които изтичаха край нея.

— Насам, насам!…

— Да се измъкваме… с телевизорите!

Кери ги последва, залиташе, но не спираше. Отвсякъде я бутаха мъже, жени, деца — награбили в ръце толкова стоки, колкото можеха да носят. Съзнанието й бе подчинено на една единствена мисъл — да стигне до колата и да напусне тоя проклет квартал.

— Ей, сестро, на ти ги! — една дебела жена, ухилена до уши, пъхаше в ръцете й опаковка тоалетни кърпички. — Не ги задържам, а не ми се ще и да ги оставя ей така.

Кери позволи да й бутне в ръцете пакета, без да проговори. Мислеше само за колата си. Къде ли я оставих? Разтърси глава. По дяволите, Кери! Овладей се! Трябва да се махнеш оттук.

Ами да, разбира се — беше оставила колата на паркинга. Добре, ще я запали и ще се махне. И какво ще постигне? Нали дойде в Харлем, защото нямаше друг избор. Да защити Стивън беше по-важно от нейната безопасност.

Точно тогава си спомни за пистолета. Беше в чантата й, а нея я откраднаха.

Стегна се и бързо закрачи към паркинга. Успя да се ориентира в мрака, но само за да види как колата й профучава покрай нея. Нейният тъмнозелен „Кадилак Севиля“. Със спуснати прозорци и надуто до дупка стерео и крадците, разположени на предните седалки… Не се бяха озорили, нали и ключовете от колата бяха в чантата й!

Щеше да се пръсне, искаше й се да крещи, да чупи… но остана вкаменена и вледенена — като статуя. Тогава омразата и гневът нахлуха в нея и попиляха летаргията. Решението дойде само — студено и непоколебимо. Мъжът, който я беше принудил да дойде тук, трябваше да умре! По един или друг начин.

— Господин Сантейнджело — стюардесата интимно шепнеше в ухото му, — поради голяма авария електроснабдяването в Ню Йорк е напълно прекъснато. Пренасочиха самолета към Филаделфия, където можем да кацнем. Искрено се надявам тази промяна да не обърка много плановете ви.