Джаки Колинс - Шансове

Флорънс беше бясна.

— Тия момчета са дупе и гащи с полицията — кипеше от ярост тя. — Трябва един път завинаги да научите на кого можете да казвате „не“ и на кого не можете да си го позволите.

Били безучастно я изслуша.

На другата сутрин, докато момичетата закусваха в кухнята, откъм входа се чу трясък. Полицаите нахълтаха в стаите и арестуваха всички. Натъпкаха ги в една камионетка и ги закараха в затвора.

След няколко часа Флорънс Уилямс и двете бели момичета бяха освободени. Били и Кери останаха в затвора. Регистрираха ги с обвинение в проституиране. След една кошмарна нощ в затвора ги отведоха в съдебната палата Джеферсън Маркет.

Когато влязоха в залата и Били видя кой седи на съдийското място, тя отчаяно простена:

— Добре се наредихме! — пошушна тя на вцепенената Кери. — Виж оная дърта кучка. Ей там. Съдийката Джийн Норис. По-гадна е от торба с лайна.

Били извади късмет според Кери, ако можеше така да се каже. Майка й се яви в съда и се закле, че Били е на осемнайсет. След това съдийката хвърли бегъл поглед на един лист хартия и обяви, че пред съда е представено медицинско свидетелство, удостоверяващо, че Били е болна. Изпратиха Били в една от градските болници — в Бруклин.

Когато Кери застана на скамейката на подсъдимите, съдийката започна да й задава подли и заядливи въпроси. Кери отказа да отговаря. Отговори единствено, когато я попита на колко години е. Каза, че е на осемнайсет.

Накрая, изгубила търпение, съдия Норис обяви присъдата.

— Щом не желаете да отговаряте на въпросите на съда, вината си е само ваша, млада госпожице. Може би щях да проявя снизхождение, но вашето държание не ми позволява да бъда снизходителна. Три месеца ефективна присъда. Уелфеър Айлънд. Делото е приключено.

Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

— Божичко! — изуми се Лъки. — Какво стана, по дяволите?

Стивън, когото внезапното спиране запрати на пода на потъналия в непрогледна тъмнина асансьор, отговори:

— Не знам. Може би генераторът е излязъл от строя.

— Кой сте вие? — Лъки изведнъж стана подозрителна. — Ако вие сте натиснал стоп-бутона, за да опитате да ме сваляте, не сте попаднал на подходящ обект. И трябва да ми повярвате, не го увъртам. Имам черен пояс по карате и ако решите все пак да ми се пуснете, здравата ще загазите. Аз…

— Извинете, госпожичке — прекъсна я Стивън. Вие стояхте до таблото. Защо просто не се опитате да натиснете алармата, вместо да приказвате празни приказки.

— Госпожице.

— О, толкова съжалявам, Моля за извинение, госпожице. А дали ще проявите достатъчно любезност да натиснете алармата.

— Не мога да видя къде е, по дяволите!

— Нямате ли кибрит, или запалка?

— А вие?

— Не пуша.

— Хм! Как не се досетих? — дръпна ципа на чантата си, бръкна вътре за запалката си „Дънхил“. — Говняна история! — несдържано проклетиса тя, защото си спомни, че я е забравила върху бюрото на Коста. — Забравила съм я.

— Какво?

— Запалката ми. Сигурен ли сте, че нямате кибрит?

— Разбира се.

— Всеки нормален човек има.

— Но и вие нямате.

— Вярно бе — тя силно тропна с крак. — Дяволите да го вземат, мразя тъмното.

Стивън протегна ръце пред себе си, направи няколко крачки с надеждата да се доближи до таблото. Натресе се на Лъки и тя мигновено го изрита.

— Оу! Защо трябваше да ме риташ?

— Нали ти казах, човече. А си посегнал и ще си навлечеш големи неприятности.

— Ама ти наистина си била тежък случай — констатира той. — Нищо няма да ти направя, само се опитвам да се добера до алармата.

— Браво на теб! — тя се върна в ъгъла на асансьора и седна на пода с прибрани крака. — Ще побързаш, нали? Мразя тъмнината.

— Вече го каза — отвърна студено той. Усещаше крака си така, сякаш го е ударил чук. Кой знае с каква синина щеше да се сдобие. Напипа таблото и започна да натиска бутоните един по един с надеждата, че ще стигне и до алармения. Изреди всичките. Нищо не се получи.

— Намери ли го? — изстреля тя.

— Изглежда не работи.

— Прекрасно! — тя вече крещеше. — Затова ли ги монтират тия алармени бутони! Точно когато ти трябват, шибаната аларма не работи!

— Няма нужда да крещите.

— Не ми казвай какво да правя.

Двамата мълчаливо започнаха да размислят над създалата се ситуация.

Лъки обвиняваше лошия си късмет — да бъде затворена в спряла между етажите асансьорна кабина с един скапан хвалипръцко, който дори не пушеше! Простакът му с простак!

А Стивън си мислеше, че такава уста рядко се среща. Речникът й беше цветист като на кореняк нюйоркчанин.