Лора Роуланд - Шинджу

Ниският тъмничар измърмори нещо, което Райден не разбра. После двамата излязоха от килията и заключиха вратата.

— Благодаря ти, милостиви Буда! — изстена Райден с признателност.

Въздъхна с облекчение и зачака някой да дойде и да го освободи. Но времето минаваше и никой не идваше. Какво толкова се бавеха? Ръцете и краката му бяха изтръпнали от врязалите се в тях въжета. Искаше да го развържат, да се махне от това ужасно място. Искаше баня, питие и мехлем за раните си.

— Ей! — извика той с дрезгав глас — Върнете се! Пуснете ме!

Вратата се отвори. Двамата му мъчители се появиха отново. Зловещата усмивка на едноокия накара Райден да изтръпне от страх. Ноздрите му се свиха от острия мирис на нажежен метал, който се носеше от каменната кана в ръцете на дребосъка. И тогава Райден разбра.

— Не! — изкрещя той. — Не нето земе [48]! Не!

Едноокият го обърна по корем. Райден просеше милост и плачеше с лице досами мръсния под.

— Не-е! — изстена, когато острието на копието прокара дълъг срез по гърба му. Скърцаше със зъби от пронизващата болка, но продължи да ги увещава: — Моля ви, ще платя… каквото поискате… нямам много… но ще намеря пари отнякъде…

Тогава едноокият разтвори раната с ръце. Райден усети, че дребосъкът се надвесва над него и…

— Ааааа!

Струйка топена мед потече в отворената рана. Пареща болка заля гърба му и го тласна към ръба на лудостта. Докато крещеше и виеше, той чуваше как месото му цвърчи и се пържи. Ръбовете на раната почерняваха и се сгърчваха.

— Ти ли уби Ниу Юкико и Норийоши? — гласът на едноокия звучеше далечен и неясен.

Все още скован от болка, Райден не можа да отговори. Изпищя отново, усещайки нова струя мед да прониква в плътта му.

— Отговори, свиньо! Ти ли ги уби?

С частица от разума си Райден осъзнаваше, че признае ли, с него е свършено. Но не можеше да понесе повече нето земе . Страданието бе нетърпимо.

— Не помня — изплака той с надеждата, че с това ще задоволи мъчителите си.

— Ти си ги убил. Признай!

Внезапно върху гърба му се изля поток течен огън. Викът остана заклещен в гърлото му. Дребосъкът бе изсипал цялото съдържание на каната.

Райден успя само да изхрипти:

— Да. Аз ги убих.

После в полусъзнание усети, че го слагат на носилка и го отвеждат в съда. През мъгла от болка и смут чу гласа на съдията, който изрече:

— Райден, ти си признал, че си убил Ниу Юкико и Норийоши. Осъждам те на смърт.

Последва изпълнено с кошмари пътуване на носилка. Той ту идваше на себе си, ту отново потъваше в мрачна бездна. Накрая се събуди. Лежеше на земята под бледото безцветно небе. Около него се виеха валма мъгла, а призрачният бял диск на слънцето висеше досами хоризонта. Някъде наблизо се долавяше плисък на вода. Райден с мъка обърна глава.

— О, не! — прошепна той.

Ято кресливи гарвани пляскаха с крила и грачеха доволно около два разлагащи се обезглавени трупа недалеч от него. По-нататък двама мъже сглобяваха груб дървен кръст. Това бе мястото за екзекуции край реката. Какъв позор за един самурай да умре по този начин.

Срамът се примеси с мъката, че скоро ще умре. Усети ридание в гърлото, но го преглътна. Зачака със стоическо примирение края на страданията си. Поне злият демон щеше да умре заедно с него.

Мъжете го вдигнаха от носилката и го завързаха на кръста. Изправиха го с лице към реката. Брегът бе осеян с отсечени и набучени на копия глави. До него имаше още два кръста и на тях се полюшваха трупове. Мъгла се стелеше над мътните води. Няколко рибари наблюдаваха безмълвно от лодките си. Райден отправи последен поглед към света. После затвори очи.

Смразяващият вик на палача. Копие, пронизващо гърдите му. Нетърпима болка, идваща да сложи край на страданията му.

Райден изпищя за последен път. Чу кръвта си да блъска в слепоочията — огромен червен пулс, който бързо започна да избледнява. Видя ринга за борба, който толкова години бе очертавал границите на живота му. Видя безликия си противник. Залитна извън кръга. В последния миг сграбчи злия демон и го повлече със себе си. Заля го вълна от ликуваща радост.

И нищо повече.

Сано се върна в Едо пет дни след като бе заминал, но му се струваше, че бе минала цяла вечност.

Докато яздеше печален и уморен по огрените от следобедното слънце улици, изненадан осъзна, че само след три дни е Сецубун [49]. Домакини и търговци премитаха пред праговете си, почистваха домовете и магазините си в подготовка за празника.