Ърскин Колдуел - На колене пред изгряващото слънце

През тялото на Лони премина тръпка. Спомни си какво бе казал Клем и отдръпна ръка от заострената си брада. Стори му се, че върши престъпление, като показа лицето си пред Арч Гънард.

Днес следобед, когато той и Клем крачеха по пътя за бензиностанцията, Лони се оплака, че нямало какво да се яде. Клем се позапря за минута, изрита от пътя си някакво камъче и отвърна, че ако човек работи на Арч Гънард по-дълго време, лицето му така ще се изостри, та с него би могъл да си насече дъски за собствения ковчег.

Лони се извърна и приседна на празния сандък до бензиновата помпа. Неволно му се дощя да не се страхува от Арч Гънард — както не се страхуваше Клем. Макар и негър, нямаше ли какво да яде, Клем не се двоумеше и си поискваше пая. Щом той и семейството му нямаха, Клем отиваше при Арч и искаше. Арч търпеше, но бе дал клетва, че при пръв удобен случай ще изгони Клем от фермата си.

Без да се обръща, Лони знаеше, че Клем с още двама-трима негри стои до ъгъла на станцията и го наблюдава, но без сам да разбира защо, не смееше да срещне погледа му.

Седнал на припек, Арч Гънард точеше о ботуша си голям джобен нож. На два-три пъти той погледна Нанси, кучката на Лони, която лежеше насред пътя и го чакаше да си тръгнат за дома.

— Твое ли е това куче, Лони?

Ръката на Лони уплашено трепна и подскочи към брадата му — да скрие хлътналото лице, което би могло да укори Арч за дългото гладуване.

Арч щракна с пръсти и кучето се надигна от земята с размахана опашка, зачака да го повикат.

— Мистър Арч, аз…

Арч извика на кучето. То запълзя към него по корем и всеки път щом Арч щракваше с пръсти, опашката му се завъртваше все по-живо. Като се приближи на няколко стъпки, то се обърна по гръб и навири лапи във въздуха.

Дадли Смит и Джим Уивър, които вечно се навъртаха около станцията, се изсмяха. Допреди малко те се облягаха на стената, но сега се изправиха да погледнат какво ще прави Арч.

Арч изплю върху ботуша си сдъвкания тютюн и прокара още веднъж острието на ножа по кожата.

— Каква порода ти е псето? — попита той. — Мене ми се струва, че е ловджийско, а?

Лони почувствува как погледът на Клем Хенри се впи в тила му и се запита как ли би постъпил Клем, ако Арч Гънард щракнеше с пръсти и подмамваше така неговото куче.

— Много му е дълга опашката за пойнтер или птичар, нали Арч? — обади се някой зад Лони и високо се засмя.

Всички прихнаха. Арч също. После погледнаха Лони, любопитни да чуят как ще отговори на Арч.

— Ловджийска ли ти е кучката, Лони? — и Арч отново щракна с пръсти.

— Мистър Арч, аз…

— Ти не се смущавай, ако излезе, че не е птичар, ни лисичар. Всеки си има нужда от куче — да му се върти край къщата и да дави свине и питомни зайци, щом му дотрябват. Ловджийското куче е почетно животно. Помня, едно време и аз се гордеех с едно.

Всички се изсмяха.

Арч Гънард се готвеше да сграбчи опашката на Нанси. Лони се изправи, изви глава и съгледа Клем Хенри, застанал до долния край на станцията. Клем го стрелкаше с поглед, в който се четеше онзи непогрешим израз, същият израз, с който днес бе рекъл, че нито един от работниците на Арч Гънард не е длъжен да се примирява с оскъдните дажби. Лони сведе очи. Той не можеше да си представи, че един негър може да бъде по-смел от него, белия. Много пъти, както и сега, той е бивал готов да даде всичко — само да можеше да бъде на мястото на Клем.

— Бедата, Лони, е, че краката на твоето псе са слаби да го одържат. Не ти ли се струва, че ще бъде много по-хитро, ако някак си му намалим теглото — нали е ловджия?

Лони си спомни: веднъж Клем му бе казал какво ще стори, ако някой ден Арч Гънард се опита да отреже опашката на неговото куче. Лони, Клем и всички други знаеха, че тъкмо това за Арч ще бъде дългоочакваният случай. Арч се беше заканил, че му стига само Клем Хенри да пристъпи с половин инч по-напред от мястото си или да му се сопне с една единствена думица — тогава той си знаел работата. Всички разбираха какво означава тази закана на Арч, особено ако Клем не се изплаши и не избяга. А за петнайсетте години, откакто Клем живееше тук, никой не бе чувал пред някого да е трепнал.

Докато Лони си мислеше за Клем, Арч се наведе и хвана Нанси за опашката. Кучето сякаш реши, че Арч иска да си поиграе с него. То извърна глава към ръката му да го близне. Арч само го удари по муцуната с дръжката на ножа.

— Много ти е закачливо кучето, Лони — Арч прихвана опашката по-нагоре. — Но махалото му е много дълго за ръста, пък иска да мине за ловджия!