Ърскин Колдуел: Под лъчите на слънцето

Едва сега от час насам през отворените прозорци полъхна ветрец и леко надипли белите пердета. Мъртъл Луис се дръпна от прозореца, отдето безцелно рееше поглед в равния хоризонт, и се хвърли на леглото. И с плътно притиснати в покривката очи, тя пак виждаше безбройните огърлици на трептящия зной.

Грамофонът безспирно се въртеше на последната бразда от плочата. Беше го навила докрай, а игличката бе нова и остра. Звукът наподобяваше пращенето на приглушен саксофон.

„Уа хуу уа… уа хуу уа… уа хуу уа…“

Стенанията изпълваха къщата, проникваха във всяка пукнатина, до всеки гвоздей; стичаха се като рядко масло и попиваха в жилките на врати, дъски и первази. Звуците, които политаха през отворените прозорци, се понасяха над околните поля — тези необгледни простори гола и равна земя, обляна от слънчевите лъчи, — додето най-сетне горещината ги смазваше и те затъваха в коравата пръст.

Мъртъл се помъчи да прогони звуците от себе си — обви главата си с ръце, — но разбра, че съвсем не е тъй лесно. Звукът я пронизваше като острието на рязка болка. Преминавайки през нея, той се устремяваше навън, където — стори й се, ясно вижда това — се сливаше с вълните на жегата и в зигзаг се издигаше нагоре, нагоре, към бездънния безкрай на синьото небе.

Вън някой блъскаше по вратата, но от болезнения вой на грамофона Мъртъл не чуваше нищо. Все тъй кръстосала ръце около главата си, тя се замята насам-натам. Каква полза да сдържа сълзите — както и да се мъчи, плачът не спираше.

Грамофонът бавно се развиваше. Иглата почна да стърже и последният стон на саксофона прозвуча като далечен вик без болка. Тя заплака още по-силно.

Със замирането на звука престана и хлопането по вратата.

Тя се въртеше на леглото, притиснала главата си, когато вратата се отвори и в спалнята влезе Сид. Спря се, погледа Мъртъл и затвори. После направи няколко крачки.

— Мъртъл — повика я той и огледа стаята да се увери, че няма никой.

Тя с нищо не показа, че е чула; не спираше да се мята и върти от единия край на леглото до другия. Неудържимо плачеше; бялата й рокля беше изпомачкана и влажна.

Сид се спусна към леглото, коленичи на пода и посегна да отдели ръцете й от главата. Едва като усети допира му, тя разбра, че не е сама.

— Кой? — стреснато извика тя, преглътна риданията си и понечи да се отскубне от ръцете му. — Кой е тук?

Бе спряла да плаче, но след продължителния плач успокоението не идваше бързо и още Сид неотвърнал, тя отново се разхълца.

— Аз съм, Сид — рече той и я раздруса. — Какво се е случило, Мъртъл? Какво ти е?

Слънцето светеше право в лицето й, пареше през стъклото на близкия прозорец и я заслепяваше. Като позна гласа на Сид, тя престана да се тресе, само от време на време неудържимо потръпваше.

Мъртъл отвори очи. Видя го и поривисто се хвърли в прегръдките му. Сид не направи опит да я заговори, додето не се успокои напълно. Притисна я, погали нежно косите й, а тя се сви до него.

На петдесет стъпки от тях, по нагорещеното широко бетонно шосе, прелетя автомобил, а въздушната вълна разтърси цялата къща. Колата се движеше най-малко седемдесет мили в час.

Бръмченето на хвърчащия автомобил бе отдавна заглъхнало, когато Мъртъл отвори най-сетне широко очи и погледна Сид. Той й се усмихна, помилва гъстите й кестеняви коси и подигна с пълните си загрубели пръсти падналия на челото н кичур.

— Здравей, Сид — каза тя и доволна се усмихна. — Сума време не сме се виждали.

Той завъртя глава и обърна лицето й към себе си. За миг тя пожела да се отдръпне, но той здраво държеше страните й в дланите си и тя престана да се противи на целувките му. Притвори очи и когато усети, че устните му се отлепят от нейните, погледна го.

— Защо плачеш, Мъртъл?

— Не съм плакала, Сид.

— Та ти още хълцаш.

Тя се надигна и обърса сълзите от лицето си. После оправи коси и опита да се засмее. Сид стана от пода и седна на леглото до нея.

— Има ли тук някой? — попита той и повторно се огледа.

— Не. Никой няма.

— Какво ти се е случило?

— Нищо, Сид — усмихна се тя и наведе очи. — Нищо не се е случило.

— Тогава защо плачеш?

Мъртъл се обърна и погледна грамофона на масата. Докато приказваха, бе спрял, игличката почиваше забита в последната бразда на плочата. Тя стана и затвори капака.

— Няма ли да ми кажеш? — настоя Сид.

— Няма нищо за казване — отвърна тя. — Честна дума! Понякога просто изглупявам. Това е.