Ърскин Колдуел: Момчето от Джорджия

Ние ги четем, избухваме в смях, приемаме ги най-напред като сполучливи анекдоти, чието предназначение е само да ни развличат няколко часа и да ни повишат настроението. И ето че постепенно пред нас застава другият Колдуел, реалистът и изобличителят, който дори в смеха си не може да не говори горчиви неща, защото иска измислиците му да бъдат „огледало на истината“. Той наистина е в съвсем друга дреха, стои скрит, почти невидим, но присъствието му се чувствува все повече и повече. И докато прелистваме разказите, нашият смях се изменя, нещо почва да ни задавя за гърлото, съвсем леко, едва доловимо. Макар и бавно, ние разбираме, че всичко това не е само смешно. Бащата вече престава да бъде само мързеливец и нехранимайко, в него прозира и някаква друга душа — на неосъществен мечтател, неудачник, човек, който обича живота и жена си, и детето си, и всичко поетично, необикновено, но винаги постъпва така, че нищо не излиза от обичта му. Майката вече не е нервната и груба домакиня, а една мъченица, която напразно се бори за щастие и спокойствие, която е приела лошия дял: да се кара, да всява страх и ненавист, за да не рухне докрай нейният дом. Забавните произшествия стават сцени от скрита драма. Едно семейство се разпада, загива. Хора, които биха могли да бъдат добри и ценни, вегетират и пропиляват съществуването си. Те се обичат, те биха могли взаимно да стоплят живота си, но нещо им пречи, някаква паяжина, която само па повърхността би могла да се обясни с техните характери, а в дълбочината си има обществен смисъл — и те се отдалечават, отчуждават се, причиняват си мъка едни на други. Колдуел ги рисува с огромна любов и в същото време най-безжалостно показва тяхната обреченост, края на тихия патриархален бит. Оттук и тази скрита тъга, този сподавен плач през смеха, който все повече се засилва към края на книгата.

Затова може би мнозина смятат „Момчето от Джорджия“ за най-сполучливото произведение на Колдуел. То следва светлата линия на най-добрите американски писатели-хуманисти — линията на „Том Сойер“ и „Хък Фин“, на О’Хенри, на Стайнбек и Сароян. Линията, от която светът се гледа с дълбока човечна усмивка, с много обич към хората и в същото време с безкрайна тъга, че тия хора са нещастни. Дали на нас, израсли от деца с Гогол и Чехов, смехът и сълзите в „Момчето от Джорджия“ няма да ни допаднат повече, отколкото суровата графика на „Тютюнев път“ или „Вълнение през юли“?

Цветан Стоянов

Откъм предната врата се вдигна страшна врява, сякаш някой беше изтърсил товар камъни на стъпалата. Къщата леко се разклати цялата и след това всичко утихна. Ние с мама бяхме на задната веранда, като чухме врявата, и хич не знаехме какво да си помислим. Мама каза, че кой знае дали не иде второто пришествие и ме накара да побързам и да въртя дръжката по-силно, та да изстискаме прането на мисис Дъдли и да сварим да го проснем, додето не се е случило нещо страшно.

— Нека ида да видя какво става ма, мамо — казах аз и завъртях дръжката с все сила. — Може ли ма, мамо? Може ли да ида да видя какво става?

— Върти, Уилям, върти — каза тя и като тръсна глава, пъхна работния комбинезон на мистър Дъдли в машината. — Каквото и да е, може да почака, докато просна прането.

Хем въртях колкото можех по-бързо, хем се ослушвах. Чувах, че някой говори на висок глас пред къщи, но не можех да разбера ни думица.

Точно тогава старият изтича иззад ъгъла.

— Какво става там, Морис? — попита мама.

— Къде е Хенсъм? — Старият едва си поемаше дъх. — Къде се е запилял Хенсъм?

Хенсъм Браун беше нашият черен ратай, който работеше у нас, откакто се помня.

— Хенсъм разтребва кухнята, както си е редно — каза мама. — За какво ти е притрябвал?

— Трябва ми веднага да ми помогне да вдигнем една работа — каза тате. — Трябва ми страшно бързо.

— Аз ще ти помогна бе, тате — казах аз и взех да се отдръпвам от машината. — Тате, нека да ти помогна, а?

— Уилям — каза мама, като ме хвана за ръката и ме дръпна назад, — върти дръжката, както ти казах.

Точно тогава Хенсъм си подаде главата през вратата на кухнята. Старият веднага го видя.

— Хенсъм — каза тате, — оставяй всичко и върви пред къщи. Трябваш ми веднага да ми помогнеш да вдигнем една работа.

Хенсъм погледна към мама, преди да помръдне, защото искаше да чуе какво ще каже тя, ако остави кухненската работа. Мама нищо не каза, защото беше заета с една от старите избелели платнени престилки на мисис Дъдли, която не щеше да се напъха под валяка. Старият сграбчи Хенсъм за ръкава и го повлече по стълбите и през двора. Додето разберем какво става, те изчезнаха зад къщи.

Читать дальше