Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Станало ли е нещо? — попитах Стас, когато той приключи разговора си и започна замислено да ме разглежда.

— Какво? А… не, всичко е наред. Трябва да изляза за половин час, а през това време ти се настани тук удобно, погледай телевизия, почини си. Веднага ще се върна.

— Откъде-накъде ще се разполагам тук, след като ти излизаш по работа? Откарай ме вкъщи.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако останеш тук.

— Защо пък ще се чувстваш по-спокоен? — напрегнах се аз.

— Ами… ние току-що се запознахме, ти твърдиш, че нямаш гадже и затова на мен не ми се ще да те губя от поглед, защото, току-виж, някой кретен взел, че се завъртял покрай теб.

— И какво предлагаш да направя, при теб ли да живея?

— Че защо не? Лично аз не възразявам.

— Това ще трае много кратко — уверих го и станах. — Ще ме закараш ли до вкъщи?

— Знаеш ли какво, щом не искаш да оставаш сама, защо не дойдеш с мен? Ще ме почакаш в колата, аз наистина ще се забавя само пет минути.

— Разкарай се! — отсякох строго и тръгнах към вратата. Приготовленията ми за тръгване не продължиха дълго, тъй като нямах нито обувки, нито чанта.

— Ами ако Сева е открил, че колата му я няма? — изстреля Стас последния си аргумент, който изобщо не ми подейства.

— Какво значение има кога ще се скарам с него? Дали ще е сега или след един час?

— Ако дотогава вече са успели да поправят колата…

— Това няма да го накара да крещи по-малко — уверих го аз и напуснах апартамента.

На Стас не му оставаше нищо друго, освен да ме последва.

По пътя той се опита да завърже светски разговор с мен, но аз упорито мълчах, тъй като мисълта за Сева не ми даваше мира. Настроението се развали още повече, когато видях, че прозорецът на кухнята ни свети.

— Това вашият прозорец ли е? — попита Стас, който също бе забелязал светлината.

— Аха.

— Може би не бива…

— Бива! — въздъхнах и отворих вратата.

— Тогава ще те изпратя.

— Това пък вече изобщо не бива да става! — Махнах му с ръка за довиждане и хукнах към входа.

За моя изненада толкова се развълнувах, че когато се качих на втория етаж, усетих подозрително сърцебиене. В този момент си спомних, че не си взех ключовете от апартамента, изругах и натиснах бутона на звънеца. Вратата ми отвори Рита и понечи да попита нещо, но в същия миг погледът й се спря на краката ми. Тя нямаше как да не забележи, че съм без обувки, в резултат на което помръдна устни, отскочи някак странно назад, сетне притисна длан до челото си, сякаш се опитваше да установи дали не е вдигнала температура или няма причина за притеснение, и след като измърмори: „Не, това не може да продължава така“, се върна обратно в стаята си. Аз не бях склонна да разговарям с нея и затова не й възразих. Надникнах в кухнята, уверих се, че Сева не беше там, загасих лампата, поздравих се за редкия късмет, който бях извадила, отидох в стаята си, заключих за всеки случай вратата си — та ако на Сева му хрумнеше да си изяснява отношенията с мен, да направи това от другата й страна — и легнах да спя.

Заспах тутакси и сънувах нещо приятно. Някакъв неизвестен красавец беше влюбен в мен до безумие и нещата вървяха към сватба, но точно в този момент някой силно почука на вратата, аз се събудих и се почувствах страшно разочарована, защото положението си беше все същото, покрай мен нямаше дори и помен от сватба, а зад вратата врещеше Сева:

— Маня, докога ще вися тук? Търсят те по телефона, а знаеш, нямаме прислуга и ти би могла…

„О, господи — зарадвах се, докато навличах халата си, — май че не е скандал…“ Отворих бързешком вратата и грабнах слушалката. Обаждаше се Стас.

— Мобилният ти телефон е изключен — съобщи ми той.

— Зная. А как научи домашния ми телефон?

— Ами нали ми каза фамилията си! — изненада се той. — Да не те събудих? Помислих си, че колкото по-рано върнеш колата… Впрочем той още ли не е разбрал, че я няма?

— Не е.

— Много добре. Ей сега ще дойда до вас. Излез.

— Благодаря! — Зарадвах се и се втурнах към банята. Понеже нямаше как да се сдобия с пари от вчера вечерта до днес сутринта, не ми се щеше да разочаровам Стас поне с вида си.

След двадесет минути хукнах към външната врата и зърнах Сева да пие кафе в кухнята, излегнат в любимия фотьойл на татко.

— Къде си тръгнала толкова рано? — попита ме.

— Имам много работа.

— Ти ли имаш работа? — не повярва той. — Че откъде се е взела тази работа? А онзи тип в круизъра, който от петнадесет минути виси в двора ни, да не би случайно теб да чака?