Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

Той демонстрира добро възпитание, като ми помогна да се настаня на седалката, а аз тъжно погледнах към аудито, за което Костя точно в този момент закачаше теглича.

— Как мислиш, ще ми я върне ли? — попитах с горест в гласа, тъй като изведнъж осъзнах, че си имам работа с двама съвършено непознати граждани, единият от които се канеше да откара нанякъде колата ми точно в 00 часа и 05 минути, като на всичкото отгоре тази кола не беше моя, а чужда. Впрочем, ако колата беше моя, аз за нищо на света нямаше да я дам, но сега единствено мисълта за това как ще крещи и ще се тръшка Сева ме тласна към тази авантюра.

Щом чу въпроса ми, Стас забели очи и рече:

— Ама че тежък случай! Маша, човек трябва да вярва на хората.

— Баща ми твърдеше точно обратното.

— Баща ти прокурор ли е?

— Не е, защо?

— А какъв е?

— О, боже мой, какво значение има, погребах го преди двадесет дни.

— Сигурно липсата на вяра у хората го е уморила… това беше шега, извинявай. Значи си сираче, така ли? Ето защо толкова болезнено ми се сви сърцето веднага щом те зърнах. — Той продължи да дрънка врели-некилели, запали мотора на колата и ние потеглихме.

— Живея на улица „Пирогов“ — съобщих му.

— Смяташ ли, че в момента е разумно да се прибереш вкъщи? — попита ме съвсем сериозно Стас.

— Ами…

— Няма ли да е по-добре да почакаш, докато Костя поправи колата ти? Ще идем в някой ресторант. Лично аз много обичам „Титаник“. Ах, каква сьомга приготвят там…

— „Титаник“ е потънал! — отрязах го аз. — Вредно е да се яде през нощта, освен това няма да ме пуснат в ресторанта, пък и аз не бих отишла там боса.

— Ох, по дяволите, съвсем забравих за обувките ти! Виж какво, има ли магазин в града, който да работи по това време?

— За хранителни стоки ли? — подхвърлих ехидно.

— Значи ни остава само едно място, на което можем да идем — в моя апартамент.

— Ясно — кимнах. — Спри тук, до подлеза.

— Пиленце, не върши глупости. Боса изглеждаш възхитително, но се боя, че освен мен, никой друг няма да те оцени правилно.

— Кажи ми адреса на автосервиза, утре ще се срещнем при Костя и ще си платя за ремонта на колата. Ако още веднъж ме наречеш пиленце, ще започна да те наричам козленце или лалугерче. Всичко хубаво!

Той спря, ала аз не успях да изляза от колата, защото Стас ме сграбчи за ръката.

— Отвикнал съм да се запознавам с момичета — каза с кротка тъга.

— Изобщо не си отвикнал, нали току-що се запознахме!

— Добре де, готов съм да се съглася, че методите ми за сваляне никакви ги няма. Маня — внезапно се обърна той към мен по име и широко ми се усмихна, — страшно ми харесва името ти, а ти ми харесваш още повече. Не се шегувам. Ако твоят Сева е гадняр, наистина не си струва да се прибираш вкъщи, а ще е по-добре да изчакаш някъде, докато Костя поправи колата. Обещавам, че няма да ти досаждам — завърши с неподправена искреност в гласа, а погледът, с който съпроводи това обещание, беше светъл и чист като на дете. Много ми се щеше да му повярвам.

— Не мисля, че ще е разумно да постъпя така — отвърнах му със съмнение, тъй като бях предпазливо момиче. — Може би ще е по-добре…

— По-зле ще е — убедено каза той.

— Кое?

— Всичко. Да вървим! В края на краищата аз съм потърпевшото лице и ти поне от любезност би могла…

В крайна сметка тръгнахме към дома му. Блокът с около двадесетина апартамента изглеждаше внушително и разполагаше със зимна градина и прочие постижения на цивилизацията. Рита си мечтаеше за апартамент в такъв блок, но татко каза, че няма защо да се набиваме на очи и вместо това купи три апартамента на един етаж от фонда на старото жилищно строителство и изпосъбори вътрешните стени, в резултат на което се получи… нещо абсолютно невъобразимо. Това не беше мое мнение, а на Рита, аз си харесвах моята стая, а пък останалото…

Във входа зад стъклена преграда седеше някакъв младеж и четеше книга. Стас му кимна, а той го поздрави на висок глас и се вторачи в мен.

— Откраднали й обувките — съобщи му Стас, — както си била в автобуса. Представяш ли си? И се наложи да я спасявам.

Слава богу, асансьорът дойде и ние се качихме на втория етаж. Апартаментът беше голям и скъп, но собственикът му явно не знаеше какво да прави с него. Що-годе обзаведена беше единствено кухнята. В хола имаше огромен прозорец, покрит с щори, бял килим, син диван, два фотьойла и домашно кино и всичко това беше разположено на площ от около двадесет квадратни метра, а останалите тридесет бяха абсолютно празни, ако не се броеше прахът, с който бяха покрити.