Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Отдавна ли живееш тук? — попитах, докато се настанявах във фотьойла.

— От половин година. Все не мога да намеря време да се заема с мебелите. Ще ми помогнеш ли?

— В какъв смисъл?

— Ами да се разходим по магазините — жените повече разбират от тези неща. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Имам предвид — чай или кафе.

— Няма нужда. Не се безпокой.

— Жалко, че седна във фотьойла.

— Защо? Има ли му нещо?

— Не. Просто ако беше седнала на дивана, щях да седна до теб.

— Нали обеща да не ми досаждаш!

— Че аз дори не се и опитвам. Не искаш ли да се преместиш?

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда тук.

Той направи обидена физиономия и се изниза в кухнята, откъдето се появи след десетина минути със сервирана масичка на колелца.

— Както виждаш, нося само чай. Понеже съм гостоприемен домакин и просто съм длъжен да те почерпя.

— Добре — съгласих се и ние изпихме по чаша чай.

— Хайде да се опознаем по-добре!

— Защо? — попитах, предчувствайки някаква клопка.

— А защо хората се опознават? За да се познават помежду си.

— Добре — кимнах. — Разкажи ми за себе си.

— Ами аз вече ти разказах всичко.

— Нищо подобно. С какво се занимаваш?

— Ами с нищо особено… с всичко по малко. — Аз огледах с недоверие стаята, а Стас се засмя: — Имам фирма. Две бензиностанции, това-онова… Нищо интересно. А ти учиш или работиш?

— Завърших института и си търся работа.

— Отдавна ли?

— Дали отдавна си търся работа ли питаш?

— Аха.

— Ами…

— Няма да си намериш — убедено заяви той. — По-лесно ще ти е да се омъжиш.

— Аз съм икономист по образование — обидих се на пренебрежението му. — Защитих дипломната си работа с отличен. И изобщо би ли ми казал какво общо има с това женитбата?

— Не се обиждай, но нито един нормален човек няма да те вземе на работа. На работното място трябва да се работи, а пък теб само да те погледне човек и в главата му идват съвсем други мисли. Да речем, шефът ще ходи etc затворени Очи, но какво ще прави трудовият колектив?

— Искам да се влея в някой изцяло женски колектив.

— Не те съветвам. Горкичките жени ще се сдобият с чувство за малоценност, а хората, които се занимават с пари, трябва да бъдат оптимистично настроени.

— Това, че малко съм ти поодраскала колата, изобщо не е достатъчен повод цяла вечер да се подиграваш с мен.

— Спирам! — каза той с нотки на покаяние. — Дори съм готов да ти предложа работа в моята фирма. С отделен кабинет, телефон и компютър, за да не скучаеш, докато не съм при теб. Ще се разберем и за заплатата. Обеща да ми дадеш телефонния си номер…

— Ще ти го дам.

Той ми подаде лист и химикалка, аз надрасках номера на мобилния си телефон и отдолу написах Мария.

— Имаш ли фамилия?

— Разбира се. Мария Анатолиевна Смородина.

— Много ми е приятно. Станислав Генадиевич Самойлов. Искаш ли още чай? Чакай малко, каза, че си погребала баща си преди двадесет дни, нали така?

— Да.

— А баща ти Анатолий Вениаминович ли се казваше!

— Познаваше ли го? — сепнах се.

— Много съм слушал за него — кимна Стас и ме погледна някак странно. — Значи си сираче. Пий, пий чай, не се стеснявай. Харесват ли ти бонбоните?

— Не обичам бонбони асорти.

— А какво обичаш?

— Мармалад.

— Ще го имам предвид. Сама ли живееш?

— Не, с машехата си.

— Тя тормози ли те?

— Кой да ме тормози?

— Мащехата ти.

— Да не си полудял? Защо трябва да ме тормози?

— Обикновено мащехите са зли. А ти си хубавица и по принцип тя направо е длъжна да те отрови с някоя ябълка.

— В живота си не съм виждала такова дрънкало като теб. Рита е много готин човек и ние прекрасно се разбирахме помежду си, докато Сева…

— А кой е Сева?

— Гаджето й.

— Отдавна ли ходи с него?

— Не зная. Той се появи у нас преди двадесетина дни.

— Ясно.

Не разбрах какво му беше ясно, защото телефонът иззвъня. Стас се отзова на обаждането с огромно нежелание. Аз не чувах какво му говореха, но явно ставаше дума за нещо неприятно, защото той започна да се мръщи, а сетне попита:

— Е, какво, не можеш ли да се оправиш сам? — Очевидно онзи от другата страна на жицата не можеше да се оправи сам, защото Стас отново попита: — А това не може ли да почака до утре? — После ме погледна с известна доза отчаяние и горестно рече: — Добре. Ей сега ще дойда.

А аз със задоволство си помислих: Ето на, на това момче му беше достатъчно само да се запознае с мен и кутсузлуците вече го застигнаха, т.е. не че виждах нещо хубаво в това, а всъщност задоволството ми бе свързано с факта, че за пореден път се бях оказала права.