Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Не зная, имам много работа — въздъхнах.

— Ти ли имаш работа? — изненада се Стас.

„Тия да не би да са се наговорили?“

— Аз.

— Първо в салона за красота, сетне при шивачката, така ли? Мога да ти бъда шофьор, понеже колата ти е на ремонт, не мислиш ли?

— Колата ми е на ремонт, но хората твърдят, че понякога е полезно да се ходи пеша.

— Не вярвай на такива приказки, хората лъжат по най-злостния начин. Пък и трябва да ти купим обувки, забрави ли?

— Виж какво, защо си се лепнал за мен? — наежих се аз. — Хем не искаш да си вземеш парите, хем говориш всевъзможни глупости.

— А ти имаш ли пари? — изненада се той.

— Не. Но ще намеря отнякъде. Ще отида при чичо Витя и той ще ми даде.

— Кой е този чичо Витя?

— Теб какво те засяга?

— Роднина ли ти е?

— Не, приятел на баща ми.

— Аха. Впрочем с какво с занимава твоят Сева?

— Според мен — с нищо — свих рамене аз. — Ас какво се издържа? Колата му не е евтина.

— Откъде да зная!

— Да не искаш да кажеш, че мащехата ти го издържа?

— Ни най-малко. Че откъде би могла да вземе пари Рита?

— Как откъде? Ами баща ти?

— Какво баща ми? — намръщих се аз.

— Ами… според мен баща ти беше доста състоятелен човек.

— Аха, такава ли била работата! — кимнах със задоволство, тъй като най-сетне осъзнах откъде се бе взел у Стас този неудържим интерес към мен. — Как да ти кажа, татко не ни остави нищо, ако не се броят многото апартаменти и коли. Баща ми беше старомоден човек и имаше свои представи за наследството. Ние продадохме колите му, засега си оставихме на разположение само нашите и живеем от наемите на апартаментите.

— В такъв случай трябва да започнеш работа. При мен.

— Но нали самият ти каза, че никой няма да ме вземе на работа!

— Аз ли съм казал такова нещо? — изуми се Стас. — Сигурно не съм бил на себе си… А с какво си вади хляба Сева, щом мащехата ти чак толкова го е закършила?

— Теб какво те засяга?

— Просто ми е интересно.

— Ама че любопитен народ се е навъдил! Сева също ме разпитваше за теб и също се интересуваше с какво си вадиш хляба.

— Така ли? Е, разумно е от негова страна, защото трябва да е убеден, че те дава в сигурни ръце.

— Мисля, че това изобщо не го вълнува.

— Тогава защо се е интересувал с какво си вадя хляба? — Макар устата на Стас да бе разтеглена до ушите в усмивка, бях уверена, че не ми задава този въпрос току-така.

— Откъде да зная! — удивих се искрено, той се опита да се усмихне още по-широко, но вече нямаше накъде, а аз се надигнах от стола. — До скоро.

— Къде тръгна? — сякаш се изплаши Стас и ме сграбчи за ръката.

— Нали ти казах, че имам много работа.

— Кога ще се видим?

— Ще ти се обадя.

— Кога ще ми се обадиш?

— Може би още днес.

— По-добре ще е аз да ти се обадя. И кога ще се видим?

— Ще ме побъркаш! — поклатих глава, но в този момент мобилният ми телефон иззвъня и аз бръкнах в чантата си.

— Аз съм. — В началото гласът ми се стори непознат, затова се намусих и отвърнах:

— А пък това съм аз!

— Защо си ме търсила? — недоволно избоботи в ухото ми събеседникът и се досетих, че това е Кузин. Заради глупавата кола на Сева вчерашните събития напълно бяха изскочили от ума ми, но в този момент се сетих за паспорта си и се развълнувах.

— Трябва да си видим веднага!

— Не мога веднага, затънал съм в работа. И изобщо… как така изведнъж се сети за мен?

Подобно лицемерие изпълни с възмущение цялата ми душа.

— И това ми било изведнъж! — креснах аз. — Да не би да си мислиш, че не те познах? Върни ми паспорта! За нищо на света няма да ми издадат нов паспорт и никаква бележка от милицията няма да ми помогне.

— Каква милиция? Каква бележка? — възкликна Слава.

— Най-обикновена. Трябва да ми издадат бележка, че вие отмъкнахте паспорта ми, иначе онази лелка няма да повярва, че не съм го загубила.

— Какво ти става, да не си полудяла? Откъде-накъде аз ще съм отмъкнал паспорта ти? Че за какво ми е твоят паспорт?

На това място направо освирепях:

— Значи тъй, не искаш с добро, тогава — както искаш. Сега ще плюя на старото ни приятелство и ще се обадя в милицията, а пък нека те да се оправят с теб.

— Абе не съм вземал паспорта ти.

— Може да не си го направил нарочно — не споря. Но паспортът беше в чантата ми, а пък чантата ми остана в колата, понеже онзи психар — твоят приятел — ме изхвърли навън без нея. А когато ченгетата сгащиха колата, чантата я нямаше вътре и аз съм напълно убедена в това, защото първа открих колата. Чантата изобщо не ми трябва — и без това я срязаха в тролея, само че веднага искам да ми върнеш паспорта. Как ще живея без паспорт, помисли си само!