Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Паспортът ти не е у мен! — разкрещя се той. — Не е. И ме остави на мира!

— Добре! — съгласих се със зловещ тон, но той веднага даде заден:

— Може пък да е у Юра?

— Онзи психар, който уби Рижия, Юра ли се казва? — зарадвах се аз, макар че това изобщо не ме интересуваше и нямаше никакво значение дали оня се казва Юра или Вова. Впрочем милицията едва ли щеше да има нещо против да научи това и ако моите похитители замотаеха някъде паспорта ми, щях…

— По дяволите! — жално каза Слава, явно ядосан от собствената си бъбривост, и почти през плач продължи: — Маня, каза ли нещо на ченгетата за мен?

— Разбира се, че не съм им казала. Та нали осем години седях с теб на един чин, как бих могла… обаче трябва да знаеш, че убийството ме отврати. Разбрах, че имаш проблеми — съседът ти ми разказа, че събираш празни бутилки по кофите… Това на нищо не прилича! Трябваше да потърсиш помощ от приятелите си, от мен например… само че това не е достатъчен повод да търчиш из улиците с пистолет в ръка и да стреляш наляво и надясно.

— Ама аз изобщо нямах пистолет.

— Защо лъжеш? — възмутих се. — Нали те видях!

— Маня… виж какво, хайде да се видим и всичко ще ти обясня.

— Хайде! — съгласих се аз.

— Тогава ела у нас. Нали помниш къде живея?

— Разбира се, че помня, нали вчера идвах у вас!

— А, да… в такъв случай — чакам те, идвай!

— Добре — съгласих се, въздъхнах и прекъснах връзката.

— И къде се накани да ходиш? — погледна ме мрачно и полюбопитства Стас.

Във вихъра на полемиката изобщо бях забравила за него, а сега се блещех насреща му и се напъвах да си спомня какво точно успях да надрънкам в негово присъствие. Правилно казват хората, че езикът няма спирачки.

— Ще ти се обадя — изцедих една усмивка и се разбързах. — Днес. Вероятно още преди обед. Или дори по-рано. А ако искаш, довечера ще се видим.

— Не хитрувай! — строго поклати глава той, без да пуска ръката ми.

— Не хитрувам, наистина ще ти се обадя.

— Маня — въздъхна Стас, — с кого говори?

— С един съученик.

— Кой те е изхвърлил от колата и защо?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ти сама го каза.

— Аз ли съм го казала?

— Аха. Каза и за ченгетата, и за паспорта. Къде се каниш да ходиш? При този Слава ли?

— Отивам по работа. Честна дума. Имам една много важна работа, после ще ти кажа каква, а сега ще вървя, съгласен ли си? — И наистина се опитах да тръгна, но той ме държеше здраво.

— Имаш ли ум? — изсъска Стас, оглеждайки се настрани, тъй като вече събуждахме любопитството на околните.

— Разбира се — обидих се. — Как си позволяваш да разговаряш така с мен?

— Този твой съученик… случайно не е ли онзи, който вчера те е взел за заложница?

— Не! — стреснах се аз. — Откъде-накъде Слава ще ме взема за заложница?

— А ти защо го заплашваше с милицията?

— Просто така… исках да го сплаша. Отмъкна паспорта ми, нали чу!

— Маня, вчера тези момчета са ограбили едно кафене и на всичкото отгоре са застреляли човек, нали така?

— Е… само че не го направи Слава.

— А днес ти отиваш при него. Поне даваш ли си сметка… Не си даваш сметка — констатира той и ме погледна изпитателно. — Ти си свидетел. Те като едното нищо могат да те убият.

Трябва да си призная, че ужасно се стреснах. Дори си спомних поговорката: „Свидетелите не живеят дълго.“ Ала страхът ми не трая кой знае колко, тъй като не ми се вярваше, че Кузин желае смъртта ми. Погледнах Стас с преливащи от съмнение очи и отбелязах:

— Но ние с него сме съученици.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се той, но пусна ръката ми и разтревожено ми зашепна: — Твоят Слава е убил човек.

— Не го направи той.

— Добре, направил го е ортакът му. Да допуснем, че Слава ще се разчувства от спомените за вашето прекрасно детство, но знаеш ли какви ще ги свърши въпросният ортак?

Неволно настръхнах, а сетне посърнах.

— Какво да правя? — попитах стреснато и се притесних, че Стас може да ми отговори: „Как какво, обади се в милицията.“ Макар да смятах, че Слава заслужава наказание, не бях в състояние да го наклепам пред милицията. Още от училище бяхме настроени зле към доносниците.

— Ще дойда с теб — заяви Стас.

— Защо? — учудих се.

— Как така защо? — гневно изсъска той. — Казах ти, че е опасно.

— Ами след като е опасно, защо трябва и ти да страдаш? — Наистина не разбирах защо толкова напираше да идва с мен и в този момент поведението му ми се стори подозрително.

— Не мога да ти позволя да рискуваш.

Прииска ми се да попитам: „Защо?“, но осъзнах, че така разговорът ни можеше да продължи до безкрайност, а от това нямаше да има никаква полза.