Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

След това нещата могат да вървят само към по-добро.

7

При мен нещата оттогава вървят само към по-добро. След онзи задушен следобед в задния коридор оперираха крака ми нови два пъти, получих една доста сериозна инфекция и все още гълтам по стотина хапчета на ден, но вече ми махнаха вътрешния фиксатор и продължавам да пиша. В някои дни писането е истинско изтезание. В други — а те стават все повече, защото кракът ми заздравява а мозъкът отново се нагажда към стария начин на живот — пак изпитвам тази радостна възбуда, това чувство на триумф, когато намирам правилните думи и ги редя в правилната последователност. То е също като издигането на самолет: ти си на земята, на земята, на земята… и в следващия миг си горе, носиш се на вълшебно килимче и си господар на всичко долу. Щастлив съм, защото това е работата, за която съм създаден. Все още нямам много сили и успявам да напиша по-малко от половината на онова, което преди написвах за един ден, но ми стигнаха да довърша тази книга и съм благодарен. Писането не ми спаси живота — това направиха изкуството на д-р Дейвид Браун и нежните грижи на жена ми — обаче то продължава да има познатото въздействие: прави живота ми по-ярък и приятен.

Целта на писането не е да натрупаш пари, да спечелиш слава, жени или приятели. Всъщност целта му е единствено да направиш живота на онези, които четат книгите ти — а и твоя собствен — по-богат. Целта му е да си стъпиш на краката, да се справиш, да превъзмогнеш себе си. Да бъдеш щастлив. Щастлив. Част от тази книга — може би прекалено дълга — описва начина, по който аз се научих да го правя. Голяма част е за това как вие можете да го правите по-добре. Останалото — и може би най-хубавото — е повече или по-малко позволение: вие можете, вие имате право и ако притежавате достатъчно кураж да поставите началото, вие също ще успеете . Писането е магия, сокът на живота — подобно на всяко друго творчество. И този сок е безплатен. Така че пийте.

Пийте и се преизпълвайте.

Допълнение, част I:

Затворена врата, отворена врата

В началото на тази книга, когато описвах късата си кариера на спортен репортер в лисбънския „Уийкли Ентърпрайс“ (всъщност аз представлявах цялата спортна редакция), показах въз основа на един пример как протича процесът на редактиране. Естеството на материала — дописка за спортно събитие — изискваше краткост. Пасажът, който следва, е проза. Това е онзи суров текст, който пиша на затворена врата: голата история, само по чорапи и долно бельо. Препоръчвам ви да го проучите внимателно, преди да прочетете преработения вариант.

Още от въртящата се врата Майк Енслин съзря Остърмайър, директора на хотел „Делфин“, потънал в едно от меките кресла във фоайето. Сърцето на Майк се сви леко. Може би все пак трябваше да взема със себе си проклетия адвокат , помисли си той. Е, вече беше твърде късно. И дори ако Остърмайър беше решил да издига нови пречки между Майк и стая № 1408, не беше толкова страшно; това само щеше да обогати историята, когато накрая я разкажеше.

Когато Майк се откъсна от въртящата се врата, Остърмайър го забеляза, стана и прекоси помещението, протегнал пухкавата си ръка. „Делфин“ се намираше на Шейсет и първа улица, веднага зад ъгъла на Пето авеню — малък, но изискан. Докато поемаше ръката на Остърмайър, като за целта прехвърли малкия си куфар от дясната в лявата ръка, покрай Майк минаха мъж и жена във вечерно облекло. Жената беше блондинка, облечена, разбира се, в черно, а нежният аромат на цветя на парфюма й като че ли обобщаваше цял Ню Йорк. В бара на мецанина някой свиреше на пианото „Нощ и ден“, сякаш за да подчертае обобщението.

— Господин Енслин. Добър вечер.

— Господин Остърмайър. Има ли проблем?

Остърмайър имаше измъчен вид. Огледа се за миг в интимното, елегантно фоайе, все едно търсеше помощ. Пред масата на портиера един мъж обсъждаше със съпругата си някакви билети за театър, докато портиерът наблюдаваше двамата с лека, търпелива усмивка. На рецепцията друг мъж със смачкана външност, каквато придобива само човек, летял дълги часове с бизнес класа, обсъждаше резервацията си с жена в елегантен черен костюм, който би могъл да мине и за вечерен тоалет. В хотел „Делфин“ всекидневието следваше обичайния си ход. Всеки получаваше помощ с изключение на нещастия господин Остърмайър, който бе попаднал в ноктите на писателя.

— Господин Остърмайър? — повтори Майк, изпитвайки леко съжаление към човека.